Айзък Азимов - Позитронният човек

Изправен пред толкова хаотични противоречия, можеше да се очаква, че мозъкът на хирурга ще изключи напълно. Или както се надяваше Ендрю, най-сигурният начин да излезе от кризата беше да застане на позицията на Втория закон — според собственото признание на посетителя, той нямаше достатъчно човешки качества, за да преобладава Първият закон, но имаше колкото да иска подчинение съгласно Втория.

Хирургът все пак избра точно това решение, макар и след доста колебания.

— Много добре — каза той и в гласа му несъмнено се долавяше оттенък на облекчение. — Ще направя каквото искате.

— Чудесно.

— Цената няма да бъде никак малка.

— Щях да се разтревожа, ако ми кажехте обратното — промълви Ендрю.

Операционната съвсем не приличаше на величествената зала, където „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“ осъществяваше различните промени в Ендрю през последните години, но той забеляза, че е прекрасно оборудвана и напълно подходяща за целта му. Огледа с възторг и одобрение лазерите, контролно-измервателния пулт, лабиринта от помощни игли, проводниците и тръбичките около основната платформа, светлините и инструментите над нея, белите покривала и ослепителните хромирани рамки — всичко готово в очакване на необикновения пациент.

Спокойствието на хирурга беше великолепно. Очевидно в промеждутъка от време успя да реши вътрешните си конфликти, породени от несъответствието между исканията на Ендрю и двусмисленото въздействие на неговата външност, и сега се съсредоточи изцяло върху непосредствените си професионални задължения. Ендрю отново се убеди, че е направил единствено възможния избор, като се спря на хирург-робот.

Все пак с наближаването на операцията усети искрица несигурност. Ами ако нещо се обърка? Ако след операцията остане осакатен в някаква способност? Ако операцията се провали напълно и той завърши съществуването си на масата?

Не. Няма никакво значение. Тази операция няма как да се провали. Даже и да греши… не. Просто няма значение.

Хирургът го наблюдаваше внимателно.

— Готов ли сте?

— Абсолютно отговори Ендрю. — Да започваме.

— Много добре — флегматично отвърна хирургът и с бързо, почти незабележимо движение пое лазерния скалпел в чудесно проектираната дясна ръка.

Ендрю реши да остане в пълно съзнание по време на целия процес. Не искаше да се изключва дори за миг. Не го заплашваше болка, а искаше да се увери, че указанията му се спазват точно. Разбира се, така и стана. Хирургът беше робот и не можеше да се отклонява поради каприз от уговорения начин на действие.

Но Ендрю не беше подготвен за неочаквано налегналите го слабост и умора след операцията.

Досега не познаваше такива усещания, а те преобладаваха в първите часове от възстановяването му. Даже при прехвърлянето на неговия мозък от металното в андроидното тяло, Ендрю не бе преживял подобно нещо.

Вместо да ходи нормално, той се препъваше и се тътреше. Често му се струваше, че подът се надига да го удари по лицето. Случваше се пръстите му да треперят толкова силно, че с мъка удържаше взетите предмети. Неизменно безупречното зрение внезапно се замъгляваше за по няколко минути. Или се опитваше да си припомни нечие име, но нищо не изплуваше в паметта му, освен дразнеща празнота, мъждукаща по тъмните ъгълчета на съзнанието му.

В първата седмица след операцията прекара цял следобед да търси в паметта си пълното име на мъжа, когото познаваше като Сър. И името изскочи изведнъж — Джералд Мартин. Но сега пък Ендрю забрави името на тъмнокосата сестра на Малката Мис и му бяха нужни часове упорити усилия, за да се появи внезапно в ума му „Мелиса Мартин“. Два часа! А би трябвало да му отнеме само две милисекунди!

Ендрю трябваше да очаква нещо повече или по-малко подобно и по някакъв абстрактен начин той наистина го очакваше . Но реалността на преживяванията му далеч надхвърли всякакви предположения. Физическата слабост беше новост за него. Както и лошата координация на движенията, несигурните реакции, разстроеното зрение и периодите на разстроена памет.

Унизително беше да се чувства толкова несъвършен… толкова човек … Не, каза си той.

Няма нищо унизително. Всичко обръщаш наопаки. Човешко е да си несъвършен. Това искаше повече от всичко друго — да бъдеш човек. Сега си точно това. Несъвършенствата… слабостите… ограничените възможности — те определят хората като човешки същества. И те ги подтикват да превъзмогват собствените си недостатъци.