Айзък Азимов - Позитронният човек

Но какво означаваше почти човек? Още един парадокс, при това още по-замайващ. Или си човек, или не си. Как може да съществува нещо междинно?

Ти си робот, сурово си напомняше Ендрю.

Ти си продукт на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“.

Но след миг Ендрю поглеждаше Малката Мис и чувство на силна радост и топлина минаваше през позитронния му мозък, чувство, което той започна да нарича „обич“ и пак трябваше да си напомня, отново и отново, че не е нищо повече от хитроумно изобретена структура от метал и пластмаса с изкуствен мозък от платина и иридий в череп от хромирана стомана и че няма право на емоции, или на парадоксални мисли, или на каквито и да е сложни и загадъчни човешки преживявания. Даже дърворезбата му (за нея си позволяваше да миели като за „изкуство“) бе обикновена функция на способностите, програмирани от неговите създатели.

Малката Мис никога не забрави, че най-първото произведение на Ендрю е направено за нея. Тя рядко се появяваше без изрязания от изхвърленото на брега парче дърво медальон, сега окачен на сребърна верижка и често го докосваше нежно.

И точно тя първа изрази несъгласие с навика на Сър да дарява с Ендрювите творби всеки, дошъл в къщата. Той гордо показваше на гостите последните му произведения и после, след очакваното възхищение и дори завист, щедро възкликваше:

— Наистина ли толкова ви харесва? Вземете го! За Бога, вземете го! За мен е удоволствие! Имаме още толкова много!

Един ден Сър подари на Говорителя на Законодателното събрание особено сложно изработена абстрактна фигура — блестящ сфероид от тънки преплетени ивици червено дърво, инкрустиран с манзанита и мадрон. Говорителят — гръмогласен човек с червендалесто лице — винаги бе изглеждал на Малката Мис твърде тъп и вулгарен. Тя силно се усъмни, че е в състояние да оцени красотата в работата на Ендрю. Ясно беше, че похвали творбата само от куртоазия и щом се върне вкъщи, щеше да я захвърли небрежно в някой шкаф.

Щом Говорителят си тръгна, Малката Мис реагира:

— Хайде, татко, стига. Не биваше да му я даваш. Знаеш го добре!

— Но тя му хареса, Манди. Каза, че според него била прекрасна.

— Тя е прекрасна. Също като брега под къщата ни. Ако беше казал, че брегът е прекрасен, щеше ли да му прехвърлиш собствеността?

— Манди, Манди…

— Е, какво? Щеше ли?

— Сравнението е неточно — възпротиви се Сър. — Очевидно не раздаваш части от недвижимата си собственост, само защото ти е хрумнало. Но малка дърворезба, поднесена като скромен символ на симпатия към дългогодишен приятел, още повече по една случайност е и твърде влиятелен политически лидер…

— Нима намекваш, че това е подкуп !

За миг в очите на Сър светна истински гняв. Но изчезна също тъй бързо, както се появи и се върна искрицата, с която винаги гледаше по-малката си дъщеря.

— Манди, не го мислиш сериозно, нали? Разбираш, че моят подарък за Говорителя е обикновена проява на гостоприемство?

— Ами… да. Съжалявам, татко. Казах нещо несправедливо и гадно.

Сър се усмихна.

— Така си беше. Да не би да си искала фигурката за себе си? Стаята ти вече е препълнена с неща, направени от Ендрю. Дори не успяваме да ги раздаваме, толкова бързо ги прави.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Че ги подаряваш .

Усмивката на Сър стана по-широка.

— А ти какво предпочиташ? Да ги продавам ли?

— Всъщност, да. Именно това бих предпочела.

Сър я изгледа изумен:

— Манди, алчността не ти подхожда.

— Какво общо има алчността тук?

— Не се съмнявам, че разбираш — вече имаме повече от достатъчно пари. Да не говорим колко недостойно е да слагам етикетче с цена върху предмет, който би могъл да се хареса на гост в дома ми. Абсурдно е да се заема с такова дребно печалбарство.

— Не казвам, че ние трябва да печелим пари от дърворезбите на Ендрю. Но какво да кажем за него?

— Какво?

— Той върши работата. И той трябва да получи парите.

Сър примига.

— Манди, Ендрю е робот.

— Знам, татко.

— Миличка, роботите не са хора. Припомни си, те са машини. Като телефоните, като компютрите. Представи си, каква полза може да има една машина от пари? Роботите не пазаруват. Роботите не прекарват отпуската си на Хаваите. Роботите не…

— Сериозно ти говоря, татко. Въпросът е важен. Ендрю работи часове наред, докато направи тези неща.

— Е, и?

— Робот или не, той има право да получава облагите от плодовете на своя труд. Като подаряваш на своите приятели и политически съюзници изработените от него предмети, ти го експлоатираш. Татко, замислял ли си се някога за това? Той може и да е машина, но не е роб. Освен това е художник . Има право на възнаграждение за създаденото от него. Може би не когато ги прави за нас, но когато ги даваш на други… — Малката Мис помълча. — Татко, спомни си Френската революция… Не, не ме разбирай буквално. Но основното противоречие е било експлоатацията на трудещите се от аристокрацията. Роботите са нашата нова работническа класа и ако започнем да се държим с тях, както херцозите и херцогините със своите селяни…