Айзък Азимов - Професия

— Боже мой! — каза новианинът, обръщайки се към скупчилите се около него хора. — Това дяволче има отговор на всичко.

— Да, да! — извика Джордж. — Питайте!

— А вие самият опитвали ли сте да учите по книги? Или това е само теория?

Джордж бързо погледна към Инджинеску, но историкът запази пълната си невъзмутимост. Лицето му изразяваше само лек интерес.

— Да — каза Джордж.

— И вие смятате, че това ще даде резултат?

— Да, достопочтени — увери го Джордж. — Вземете ме с вас на Новиа. Мога да съставя програма и да ръководя…

— Почакайте, имам още няколко въпроса. Как мислите, колко време ще ви е нужно, за да станете металург, умеещ да работи със спектографа на Биман, ако предположим че започвате да се учите без да имате никакви знания и че няма да използвате образователни ленти?

Джордж се поколеба.

— Ами… може би няколко години.

— Две години? Пет? Десет?

— Още не зная, достопочтени.

— И така, на най-важния въпрос не успяхте да отговорите. Е, да кажем пет години. Устройва ли ви този срок?

— Мисля, че да.

— Отлично. И така, в продължение на пет години човек изучава металургия по вашия метод. Не може да не се съгласите, че през това време той е абсолютно безполезен за нас, но ние трябва да го храним, да му осигурим жилище и да му плащаме.

— Но…

— Нека довършва. По времето, когато той бъде готов да използва спектографа на Биман, ще са изминали пет години. Не ви ли се струва, че тогава вече ще има усъвършенствани модели на този уред, с които той не умее да работи?

— Но по това време той ще е опитен ученик и усвояването на новите детайли ще бъде за него въпрос на дни.

— Така е според вас. Добре, да предположим, че вашият приятел, например, успее самостоятелно да изучи уреда на Биман; ще може ли да се сравнява неговото умение с умението на участник в състезанието, който го е получил посредством ленти?

— Може би не… — започна Джордж.

— Именно — каза новианинът.

— Почакайте, нека довърша. Дори ако той знае нещо по-зле, отколкото другия, в случая е важно това, че той може да продължи да се учи. Той може да измисли нещо ново, на което не е способен никой човек, получил образованието си от ленти. Ще имате хора, способни на самостоятелно мислене…

— А ви измислихте ли нещо ново по време на вашето обучение? — попита новианинът.

— Не, но аз съм сам, и освен това не съм се учил достатъчно дълго…

— Да… Е, дами и господа, достатъчно ли се позабавлявахме?

— Почакайте! — внезапно изплашен, извика Джордж. — Искам да се уговорим за лична среща. Има неща, които не мога да ви обясня по видеофона. Подробности…

Новианинът вече не гледаше към Джордж.

— Инджинеску! Според мен изпълних вашата молба. Наистина, утре имам твърде напрегнат ден. Всичко хубаво.

Екранът изгасна.

Ръцете на Джордж посегнаха към екрана в безсмислен опит да го оживи отново.

— Той не ми повярва! Не повярва!

— Да, Джордж, не повярва. Нима сериозно си мислехте, че ще повярва? — каза Инджинеску.

Но Джордж не го слушаше.

— Но защо? Та това е истината. Това е толкова изгодно за него. Никакъв риск. Само аз и още няколко… Обучението на десетина души дори за дълги години ще му излезе далеч по-евтино от един готов специалист… Той беше пиян! Пиян! Той не беше способен да разбере.

Джордж се огледа задъхано.

— Как да се видя с него? Това е необходимо. Нещата не се получиха както трябва. Не трябваше да говоря с него по видеофона. Трябва ми време. И лична среща. Как да…

— Той ще откаже да ви приеме, Джордж — каза Инджинеску. — А дори да се съгласи, пак няма да ви повярва.

— Не, ще повярва, уверявам ви. Когато е трезвен, ще… — Джордж се обърна към историка и очите му се разтвориха широко. — Защо ме наричате Джордж?

— Нима това не е вашето име? Джордж Платън?

— Знаете кой съм аз?

— Знам всичко за вас.

Джордж се вцепени и само гърдите му се надигаха тежко.

— Искам да ви помогна, Джордж — каза Инджинеску. — Вече ви казах това. Отдавна ви изучавам и искам да ви помогна.

— Не ми трябва помощ! — извика Джордж. — Не съм слабоумен! Целият свят се е побъркал, но не и аз!

Той рязко се обърна и хукна към вратата.

Зад нея стояха двама полицаи, които незабавно го хванаха.

Както и да се отбраняваше Джордж, инжекторът докосна шията под брадичката му. И всичко свърши. Последното, което остана в паметта му, беше лицето на Инджинеску, който с тревога наблюдаваше ставащото.

Когато Джордж отвори очи, видя бял таван. Той помнеше какво се бе случило. Но помнеше като през мъгла, сякаш това се бе случило с някой друг. Той гледаше тавана, докато не се изпълни с неговата белота, струваше му се че тя освобождава мозъка му за нови идеи, за нов начин на мислене.