Айзък Азимов - Професия

— Защо се съгласяват на такъв вид обучение — капка по капка? — недоумяваше момчето.

— За да минава времето, Джордж, а и защото са любопитни.

— Каква им е ползата?

— Така се чувстват по-щастливи.

Тази мисъл си направи място в съзнанието на момчето, то дори заспа с нея.

На следващия ден каза на Омани сопнато:

— Можеш ли да ме заведеш в някоя класна стая, където има нещо за програмирането?

— И още как — увери го разпалено съквартирантът му.

Обучението вървеше бавно и той се възмущаваше от него. Защо някой трябва да ти обяснява нещо, а после отново и отново да го повтаря? Защо той самият трябва да чете и препрочита поредния пасаж, а после да се пули на някоя математическа връзка и да не я проумява отведнъж?

Предаваше се за кой ли пореден път. Веднъж отказа да ходи на занятия цяла седмица.

Но винаги се връщаше. Отговорникът, който им възлагаше какво да четат, ръководеше телевизионните уроци, дори обясняваше трудните пасажи и концепции, никога не го упрекна.

Най-после Джордж бе включен в графика за работа в градината, в кухнята, пое задълженията си да почиства техническите съоръжения. Представиха му промяната като резултат от напредък в заниманията, но той не се заблуждаваше. Това място би могло да е доста по-добре механизирано, но неговите стопани смятаха за по-уместно непрекъснато да ангажират младежите и така да им внушават илюзията за пълноценна работа, илюзията, че са полезни. Джордж обаче не се излъга.

Плащаха им дребни суми, за да си купуват някои луксозни предмети или да ги заделят за черни дни на стари години. Джордж държеше своите пари в един открит буркан, а буркана пазеше върху една закътана полица. Нямаше представа колко пари е събрал. А и не го беше еня.

Джордж не се сприятели истински с никого, макар че достигна нивото, което му позволяваше да прекара един хубав свободен ден. Той дори престана (почти престана) да негодува срещу съдебната грешка, която го изпрати тук. Минаваха седмици, без да сънува Антонели или неговия голям нос и провисналата му шия, без да изпитва кошмара от злобата, с която докторът напъхваше Джордж в огнени плаващи пясъци и не го пускаше, докато момчето не се събудеше с писъци. Тогава виждаше над себе си загриженото лице на Омани.

В един снежен февруарски ден нигериецът му каза:

— Учудващо е колко добре се приспособяваш.

Но бе все още месец февруари, по-точно тринайсети февруари, неговият деветнайсети рожден ден. Дойде март, после април, а с приближаването на май той усети, че изобщо не е свикнал с Дома.

Предишният май бе отминал незабелязано, Джордж остана тогава в леглото си — съвсем оклюмал и без никакви желания. Тази година месец май бе различен.

Знаеше, че навсякъде по Земята ще се провежда Олимпиада, младежите ще се съревновават, ще мерят сили един с друг в борбата за място в някой от новите светове. Атмосферата ще е празнична, вълнуваща, ще има репортажи за събитието по новините, самоуверени агенти от извънземните светове, които набират кадри, ще се разнася славата на победителите, а победените ще бъдат утешавани.

Колко такива картини занимаваха кажи-речи непрекъснато въображението му, как от година на година момчешкото му въодушевление бе подклаждано, следвайки събитията от Олимпиадата, колко от неговите собствени планове…

Джордж Платън не можеше да прикрие вълнението си, то проличаваше в гласа му, бе прекалено силно, за да го потисне някак си.

— Утре е първи май. Започва Олимпиадата! — каза той.

Това даде повод за първата му кавга с Омани. Тогава нигериецът с горчивина се реши да изрече точното название на институцията, в която се намираше Джордж.

Омани заби поглед в Джордж и каза ясно:

— Дом за слабоумни.

Джордж Платън се зачерви силно. Слабоумен!

Отхвърли отчаяно това определение. В следващия миг каза с равен глас:

— Аз ще се махна.

Реагира спонтанно. Мозъкът му научи за решението едва когато момчето го обяви.

— Какво? — Омани, който се бе зачел отново в книгата си, вдигна поглед от нея.

Джордж вече съзнаваше какво говори. Този път произнесе думите яростно:

— Ще се махна.

— Но това е смешно. Седни, Джордж. Успокой се.

— О, не. Вкараха ме тук с измама, казвам ти. Оня доктор, Антонели, ме намрази. Всичко е заради властта, която тези дребни бюрократи имат. Гледай да ги разсърдиш с нещо и те зачеркват живота ти само с един писец върху някакво си картонче.

— Пак ли се връщаш към това?

— И няма да се откажа, докато не се изясни всичко. Решил съм да стигна до Антонели по някакъв начин, да го пречупя, да го принудя да каже истината — Джордж дишаше тежко, направо се тресеше. Започваше олимпийският месец и той не можеше да го пропусне. Ако не успееше, щеше да го приеме като отстъпление, тогава щеше съвсем да се затрие.