Айзък Азимов - Професия

Казаха му, че би трябвало да си помисли, да си намери нещо интригуващо, а после му казаха, че повечето хора, които идват тук, в началото също са обзети от отчаяние, но той трябва да се отърси от него.

Дори не ги чуваше.

Лично доктор Еленфорд го посети, за да му съобщи, че родителите му са известени за неговото отсъствие поради необходимостта от специални занимания.

— Знаят ли? — измънка Джордж.

— Ние не им обяснихме подробно — побърза да го увери Еленфорд.

В началото момчето отказваше да яде. Подхранваха го венозно. Скриха острите предмети, държаха го под наблюдение. Хали Омани бе изпратен за негов съквартирант. Безстрастният, почти флегматичен вид на новодошлия му подейства успокояващо.

Един ден, чисто и просто от безнадеждна скука, Джордж помоли за някаква книга. Омани, който непрекъснато четеше, вдигна глава и се усмихна широко. Момчето за малко не се отказа от молбата си само и само да не зарадва някого от екипа, но после размисли. Какво му пука?

Не поиска конкретна книга, затова Омани му донесе някаква по химия. С едър шрифт, малко думи и много илюстрации. Като за тийнейджъри. Това бе достатъчно, за да го накара да запрати вбесен книгата в стената.

Ето такъв ще си е винаги. Тийнейджър цял живот. Ще си остане завинаги в подготвителния период за Деня на образованието и за него ще трябва да се пишат специални книги. Притаи се в леглото си, вперил очи в тавана. След като полежа така вцепенен около един час, бавно се изправи, вдигна книгата и започна да чете.

Трябваше му седмица, за да я завърши, после помоли за друга.

— Искаш ли да върна първата? — запита Омани.

Джордж направи гримаса. Някои неща от нея той не разбра, но все пак не бе толкова загубен, че да си признае, за да не му се присмеят.

— Помисли си — каза Омани. — По-добре я задръж. Книгите са, за да бъдат четени и препрочитани.

Това се случи в същия онзи ден, когато Джордж най-после прие поканата на съквартиранта си да разгледа мястото, където го бяха довели. Той вървеше по петите на нигериеца и отправяше бързи, враждебни погледи наоколо.

Мястото в никакъв случай не бе затвор. Нямаше стени, заключени врати, нито охрана. Но се явяваше нещо като затвор, защото обитателите му нямаше къде да отидат навън.

Хубаво бе все пак, че видя себеподобните си, десетки хора. Досега не му беше никак трудно да си мисли, че единствено той на този свят е така… осакатен.

— Виж ти колко много хора има тук — прошепна момчето.

— Двеста и пет човека, Джордж. А това не е единственото място от този род на света. Има хиляди като него.

Мъжете го поглеждаха, когато той минаваше покрай тях, независимо къде — в гимнастическия салон, на тенискортовете, в библиотеката (той никога не си бе представял, че може да съществува такова огромно количество книги, събрани върху дълги лавици). Зяпаха го с любопитство, а той им отвръщаше с най-дивашкия си поглед. В края на краищата те самите не бяха по-добре от него. Нищо чудно, че го наблюдаваха като да виждаха някакво необичайно създание.

Повечето от обитателите на мястото бяха около двайсетте.

— А какво става с по-възрастните? — запита неочаквано Джордж.

— Тук е обособено за младите — каза Омани. После изведнъж осъзна намека във въпроса на момчето и поклати глава сериозно: — Да не мислиш, че ги премахват, за тях има други домове.

— Изобщо не ме е грижа — измърмори Джордж, който разбра, че е проявил прекалено голям интерес, имаше опасност нигериецът да възприеме поведението му като пораженческо.

— Възможно е да се интересуваш. С напредването на възрастта ще попаднеш в някой дом с обитатели от двата пола.

— И жени ли? — момчето се удиви.

— Естествено. Смяташ ли, че жените са предпазени от такива неща?

Джордж мислеше за това с нарастващ интерес и вълнение, каквито не бе изпитвал към нищо друго, от онзи ден, когато… Пропъди насила връхлетялата го мисъл.

Омани спря пред вратата на една стая с малък телевизор, включен на кабелно излъчване и малък компютър. Около телевизора седяха пет-шест човека.

— Това е класна стая — обясни Омани.

— Какво е? — не разбра Джордж.

— Младежите, които виждаш, имат занятие, учат — после добави бързо: — По необичаен начин.

— Искаш да кажеш, че се тъпчат със знания малко по малко.

— Точно така. В древността всеки е получавал образованието си по този начин.

Откакто дойде в Дома, всеки му го казваше, но каква полза? Вярно, било е време, когато човекът не е познавал диатермичната пещ, но това означава ли, че е трябвало да усеща наслада от вкуса на суровото месо в един свят, в който останалите го ядат сготвено?