Айзък Азимов - Аз, роботът

— Тогава не го казвайте.

— Напротив. То така напира в мен, че ще се пръсна, ако не го кажа някому. А тук като че ли няма друг, на когото да се доверя освен… ъ-ъ-ъ… на вас — усмихна се глупаво той.

Сърцето й подскочи, но тя не се осмели да произнесе дори дума.

— Откровено казано — Аш се примъкна до нея заедно със стола и зашепна доверително, — тази къща не е само за мен. Аз ще се женя. — Тук той скочи от стола си. — Но какво ви става?

— Нищо — ужасното усещане, че всичко наоколо й се върти, изчезна, но й беше трудно да говори. — Ще се жените? О, искате да кажете…

— Да, разбира се. Време ми е вече. Помните ли онова момиче, което идва тук миналото лято? Това е булката. Но на вас ви е лошо. Вие…

— Боли ме главата. — Сюзън Келвин го отстрани от себе си с немощно движение. — Напоследък често… често ми се случва. Искам да ви… поздравя, разбира се. Много се радвам… — Неумело сложеният руж се открои като две грозни червени петна на побледнялото й лице. Отново всичко започна да се върти. — Извинете ме… моля ви… — едва изговори тя и излезе като пияна, без да вижда нищо.

Тази катастрофа дойде така внезапно, както става насън, и изглеждаше недействителна като кошмарен сън.

Как е възможно това? Нали Ерби й каза…

А Ерби знаеше! Той можеше да чете чуждите мисли.

Останала без дъх, тя се опомни едва когато се подпря на вратата и видя пред себе си металното лице на Ерби. Беше изкачила два етажа, но не помнеше нищо. Това бе станало за миг, като насън.

Като насън!

Немигащите очи на Ерби я гледаха право в лицето и техните червени кръгове сякаш се превръщаха в мътно светещи кошмарни кълба.

Той говореше нещо и тя усети до устните й да се допира студена стъклена чаша. Отпи глътка, потръпна и се съвзе почти напълно.

Ерби все още говореше и гласът му звучеше развълнувано, сякаш в него имаше болка, страх, молба. Думите вече стигаха до съзнанието й.

— Всичко това е сън — казваше той — и вие не бива да вярвате на този сън. Скоро ще се събудите и ще се присмивате на себе си. Той ви обича, уверявам ви. Но не тук! Не сега! Това сега е илюзия.

Сюзън Келвин кимна и зашепна:

— Да! Да! — вкопчила се в ръката на Ерби, тя повтаряше: — Това не е вярно, нали? Не е, нали?

Сюзън Келвин не разбра как дойде на себе си. Но имаше чувството, че от някакъв нереален, обвит с мъгла свят изведнъж е излязла на остра слънчева светлина. Тя отблъсна от себе си тази тежка стоманена ръка и отвори широко очи.

— Какво правиш ти? — гласът й премина в крясък. — Какво правиш?

Роботът отстъпи назад.

— Мъча се да помогна.

Келвин го гледаше в упор.

— Да помогнеш ли? Като ми казващ, че това е сън? Като се мъчиш да ме направиш шизофреничка? — Сякаш я обзе истерия. — Това не е сън! Де да беше! — Тя си пое шумно дъх. — Чакай! Защо… защо… О, разбирам. Господи, та това е толкова очевидно.

В гласа на робота прозвуча ужас:

— Бях длъжен.

— И аз ти повярвах! Дори през ум не ми мина, че…

Силни гласове отвън я накараха да млъкне. Стиснала трескаво юмруци, тя се обърна и когато Богърт и Ланинг влязоха, беше отишла вече чак при прозореца в дъното на стаята. Но те изобщо не й обърнаха внимание.

Приближиха се едновременно към Ерби — Ланинг, гневен и нетърпелив, а Богърт хладно язвителен. Пръв заговори директорът.

— Ерби, слушай какво ще те питам.

Ерби устреми очи към стария директор.

— Слушам, доктор Ланинг.

— Говорил ли си нещо за мен пред доктор Богърт?

— Не, сър — отговори роботът, но не веднага.

Усмивката изчезна от лицето на Богърт.

— Какво значи това? — извика той и като излезе напред, застана разкрачен пред робота. — Повтори какво ми каза вчера!

— Казах, че… — Ерби млъкна. Дълбоко в него металната му диафрагма затрептя, издавайки тихи нестройни звуци.

Побеснял, Богърт понечи да замахне, но Ланинг го блъсна встрани.

— Искате да го накарате насила да лъже, така ли?

— Но не го ли чухте, Ланинг? Той започна да си признава и млъкна. Махнете се! Искам от него само едно — да каже истината!

— Аз ще го питам! — Ланинг се обърна към робота. — Няма нищо, Ерби, успокой се. Аз подал ли съм оставка?

Ерби го гледаше мълчаливо и Ланинг повтори настойчиво:

— Подал ли съм оставка?

Едва забележимо роботът поклати отрицателно глава. Чакаха още известно време, но друг отговор не се получи.

Двамата се изгледаха един друг. Враждебността в погледите им беше почти осезаема.

— По дяволите! — изруга Богърт. — Онемя ли тоя робот? Не можеш ли да говориш, чудовище?