Айзък Азимов - Аз, роботът

— Защо говорите така? Нима не разбирате, че аз провиквам не до повърхността на вашия мозък, а много по-дълбоко. И там, дълбоко в себе си, вие не искате да ви кажа решението. Аз съм машина, на която придава подобие на живот само взаимодействието между позитроните в моя мозък, създаден от човека. Не може да не ви заболи, ако се окажете по-слаби от мене. Това е залегнало дълбоко в мозъка ви и е невъзможно да бъде заличено. Затова не мога да ви дам решението.

— Тогава ние ще излезем — каза доктор Ланинг. — А ти кажи на Келвин.

— Каква е разликата? — възкликна Ерби. — Нали ще знаете, че отговорът излиза от мен?

— Но ти разбираш, Ерби — намеси се Келвин, — че въпреки всичко доктор Ланинг и доктор Богърт искат да намерят решението на задачата.

— Само че сами — упорствуваше Ерби.

— Но то им е нужно, а това, че ти знаеш решението и не им го казваш, им причинява болка. Нали разбираш?

— Да! Да!

— А ако им го кажеш, това също ще им причини болка.

— Да! Да!

Ерби отстъпваше назад бавно, а Сюзън Келвин го следваше крачка по крачка. Двамата мъже, вцепенени от изумление, ги гледаха мълчаливо.

— Не бива да им казваш — повтаряше бавно робопсихоложката, — защото ще ги заболи, а ти не трябва да причиняваш болка. Но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш. Но ако им кажеш, ще ги заболи, а ти не бива да причиняваш болка, затова не трябва им казваш; но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш; но ако им кажеш, ще ги заболи, затова не трябва да им казваш; но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш; но ако им кажеш, ще ги…

Ерби се блъсна с гръб в стената и падна на колене.

— Стига! — изписка той. — Скрийте вашите мисли! Те са пълни с болка, отчаяние и ненавист. Аз не исках това, казвам ви! Исках да помогна. Казах ви това, което искахте да чуете. Не можех другояче.

Но тя не му обърна внимание.

— Трябва да им кажеш, но ако им кажеш, ще ги заболи, затова не бива да им казваш, но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш, но ако…

Ерби нададе страшен писък. Този писък, напомнящ многократно усилен звук на флейта-пиколо, ставаше все по-пронизителен, докато в него отекна отчаянието на изгубена душа и стаята се изпълни не с писък, а със самата пронизителност.

Когато писъкът утихна, Ерби се сгромоляса на пода — безформена купчина безжизнен метал.

По лицето на Богърт нямаше и следа от кръв.

— Той е мъртъв!

— Не! — каза Сюзън Келвин и цяла се затресе от див смях. — Не е мъртъв, само е обезумял. Аз му поставих неразрешима дилема и той не издържа. Можете да го изхвърлите за претопяване, защото никога вече няма да проговори.

Ланинг коленичи над купчината, която преди се наричаше Ерби. Той докосна студеното неподвижно метално лице и потръпна.

— Вие направихте това нарочно.

Той стана и обърна към нея разкривеното си лице.

— Дори така да е. Сега вече нищо не може да се направи. — И добави с неочаквано ожесточение: — Но той си го заслужаваше.

Директорът хвана за ръка вцепенения Богърт.

— Това е без значение. Хайде, Питър — въздъхна той. — Така или иначе, от такъв робот полза няма. — Очите му изглеждаха толкова стари и уморени. Той повтори: — Хайде, Питър.

Двамата излязоха и след това мина доста време, докато доктор Келвин си възвърна душевното равновесие. Погледът й се спря на Ерби — нито жив, нито мъртъв — и на лицето й отново се появи напрегнато изражение. Тя дълго го гледа и накрая триумфът й отстъпи място на безпомощност и отчаяние. И всички мисли, които я връхлитаха, се изляха само в една безкрайно остра дума, отронила се от устата й:

— Лъжец!

С това разговорът за този ден, разбира се, приключи. Знаех, че няма да мога да измъкна нищо повече от нея след такъв разговор. С бледо и замислено лице тя седеше мълчаливо зад бюрото, унесена в спомените си.

Казах:

— Благодаря ви, доктор Келвин.

Но тя не отвърна нищо.

Видях я отново едва след два дни.

Следващата ни среща стана пред вратата на кабинета й, от който изнасяха някакви папки. Тя попита:

— Как вървят очерците ви, млади човече?

— Чудесно — отвърнах аз.

Оформях ги съобразно собствените си разбирания, запълвах с драматизъм голия скелет на разказаното от нея, добавях диалога и някои подробности.

— Бихте ли им хвърлили един поглед, да видите да не съм оклеветил случайно някого, или да не съм допуснал някъде явни неточности?