Айзък Азимов - Аз, роботът

Математикът го гледаше с недоверие.

— Сериозно ли говорите?

— Честна дума! Но най-интересното е, че този идиот не обича математиката, а предпочита сълзливи романи. Да видите само с каква плява го тъпче Сюзи: „Морава страст“, „Любов в Космоса“ и други от този род.

— Доктор Келвин не ни е казвала нито дума за това.

— Защото още не е приключила проучванията си върху него. Нали я знаете каква е. Не обича да се вдига шум, преди да е разкрила голямата загадка.

— Но на вас е казала все пак.

— Да, разговорихме се. Напоследък идва често при мен. — Той отвори широко очи и сбърчи чело. — Кажете, Бога, не забелязвате ли нещо странно у нея в последно време?

Богърт се ухили.

— Започна да си черви устните. Това ли имате предвид?

— По дяволите! Червило, пудра, сенки на очите — това да. Разхубавила се е. Но има нещо друго. Не мога да го определя точно. Начинът, по който говори, сякаш е изпълнена от щастие.

Той се позамисли и сви рамене.

Богърт си позволи похотлива усмивка, която за учен, надхвърлил петдесетте, не беше лошо изпълнена.

— Може да е влюбена — каза той.

Клепките на Аш натежаха отново.

— Вие сте побъркан, Боги. Идете да поговорите с Ерби. А аз ще остана тук да поспя.

— Добре. Но не бих казал, че би ми доставило удоволствие един робот да ме учи на собствения ми занаят. Впрочем той едва ли е в състояние да го направи.

Отговори му леко похъркване.

Пъхнал ръце в джобовете, Питър Богърт говореше с престорено безразличие, а Ерби го слушаше внимателно.

— Работата стои така: казаха ми, че ти разбираш от тези неща, и аз те питам повече от любопитство, отколкото от някакви други съображения. Допускам, че в моите разсъждения, тъй както ги изложих, има няколко съмнителни пункта и тъкмо тях доктор Ланинг отказва да приеме. По този начин картината все още е малко непълна.

Роботът мълчеше и Богърт го подкани:

— Е?

— Не виждам грешка — Ерби проверяваше внимателно изписаните на хартия цифри.

— Едва ли можеш да добавиш нещо към това.

— Не смея дори да се опитам. Вие сте по-добър математик от мен и… ще го кажа направо: страх ме е да не се изложа.

В усмивката на Богърт трептеше едва забележимо самодоволство.

— Така и предполагах. Разбира се, задачата е сериозна. Но да забравим това.

Той смачка листата, хвърли ги в шахтата за смет и понечи да си тръгне, но се спря.

— Между другото…

Роботът чакаше търпеливо. Богърт беше затруднен.

— Имам един въпрос… тоест… по всяка вероятност ти би могъл… — той млъкна. Ерби заговори спокойно:

— Мислите ви са доста объркани, но няма никакво съмнение, че те се отнасят до доктор Ланинг. Безполезно е да се двоумите; успокойте се и аз веднага ще разбера какво искате да ме питате.

Ръката на математика се плъзна по навик по пригладената коса.

— Ланинг наближава седемдесетте — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Зная.

— И вече близо трийсет години е директор на завода.

Ерби кимна.

— Така — в гласа на Богърт се промъкнаха умолителни нотки, — ти сигурно знаеш… Той не смята ли да подава оставка? Здравословни причини или нещо друго…

— Именно — ограничи се да каже Ерби.

— Но ти знаеш ли?

— Разбира се.

— Тогава… ъ-ъ-ъ… ще ми кажеш ли?

— Щом ме питате, ще ви кажа — роботът говореше като за съвсем обикновено нещо. — Той вече подаде оставка.

— Какво? — изтръгна се от Богърт. — Повтори!

— Той вече подаде оставка — повтори спокойно роботът, — само че тя още не е влязла в сила. Той чака да види как ще се разреши проблемът… хм-м… с мен. Щом се уреди това, той е готов да предаде директорския си пост на своя приемник.

Богърт изпусна рязко дъх.

— И? Приемникът му? Кой е той?

Той почти се прилепи до Ерби и очите му се приковаха като омагьосани в непроницаемите тъмночервени фотоелементи, които служеха за очи на робота.

Последва бавен отговор:

— Бъдещият директор сте вие.

По напрегнатото лице на Богърт се изписа пестелива усмивка.

— Приятно ми е да чуя това. Аз се надявах и очаквах, че ще стане така. Благодаря, Ерби.

Тази нощ Питър Богърт прекара на бюрото си до пет часа и в девет сутринта отново се залови на работа. Той току измъкваше един след друг справочниците от стелажа над бюрото. Страниците с изчисленията набъбваха бавно, почти незабележимо, затова пък на пода растеше цяла планина от смачкани изписани листове.

Точно в дванайсет той хвърли още един поглед на последните изчисления, разтри зачервените си очи, прозина се и сви рамене.