Айзък Азимов - Двестагодишният мъж

— Благодаря — каза Андрю Мартин и зае предложения му стол.

Бе прибегнал до крайното средство. Това не можеше да се отгатне по бледото му, гладко избръснато лице. Само по-проницателните можеха да забележат тъгата в очите му. Рядката му коса беше светлокестенява. Дрехите му определено бяха старомодни, но спретнати. Сред тях преобладаваше пурпурночервения цвят.

Срещу него седеше хирургът. На табелка върху бюрото беше изписан идентификационният му номер, но Андрю не му обърна внимание. Достатъчно бе да го нарича „докторе“.

— Кога ще извършите операцията, докторе? — попита той.

— Не съм сигурен как, или върху кого бих могъл да извърша такава интервенция, господине. — Хирургът говореше меко. В гласа му се долавяше неизменната нотка на респект, която роботът прилага, когато се обръща към човек.

Ако лицето му не бе от светлобронзова стомана, то можеше да промени и изражението си.

Андрю Мартин изучаваше дясната ръка на робота, отпусната свободно върху бюрото. Пръстите й бяха дълги и артистично оформени. Ясно си представяше как скалпелът идеално им пасва, сякаш е част от тях.

В работата на тази ръка не се допускаше колебание, изкривяване, грешка. Това бе резултат от специализация, за което човек можеше само да мечтае. Този робот, въпреки че притежаваше позитронен мозък, беше толкова ограничен в способностите си, че не разпозна Андрю. Вероятно дори никога и не бе чувал за него.

— Не ти ли се е искало някога да си човек? — попита Андрю.

Хирургът се поколеба. Сякаш търсеше къде в позитронната му верига пасва въпросът.

— Но аз съм робот, господине.

— Няма ли да се чувстваш по-добре, ако си човек?

— Ще се чувствам идеално, господине, ако съм по-добър хирург. Такъв няма да стана, ако съм човек. Ще го постигна, само ако съм по-усъвършенстван робот. Такъв бих искал да бъда.

— Не те обижда фактът, че мога да ти заповядвам? Да ставаш, да сядаш, да се обръщаш настрани… Мога да правя с теб, каквото поискам.

— За мен е чест да Ви доставям удоволствие, господине. Но ако заповедите Ви имат за цел да унижат друго човешко същество, не бих ви се подчинил. Първият закон, пазещ човека, ще доминира над Втория, изискващ подчинение… Между другото, кого трябва да оперирам?

— Мене — отговори Андрю.

— Но това е невъзможно! Тази операция е много опасна!

— Това няма значение — успокои го Андрю.

— Не мога да допусна такава нелепост!

— Ако бях човек, щяхте да ме убиете — каза Андрю. — Но аз съм робот!

Когато бе произведен, Андрю приличаше много повече на робот. Беше програмиран старателно и функционираше безупречно, както всички останали.

Отлично се справяше със задълженията си, попадайки в едно домакинство. По онова време роботите бяха рядкост, както при космическите изследвания, така и в семействата.

В къщата живееха четирима: господинът и госпожата, госпожицата и малката госпожица. Знаеше имената им, разбира се, но никога не ги използваше. Господинът се казваше Джералд Мартин.

Неговият собствен номер беше NDR… Забравил бе цифрите. Беше изминало много време, но ако искаше, би могъл да си ги припомни. Само че не искаше!

Малката госпожица първа бе започнала да го нарича Андрю, тъй като не познаваше буквите. Последваха я и останалите.

Малката госпожица… Тя бе живяла деветдесет години и отдавна не беше между живите. Веднъж се бе опитал да я нарече „госпожа“, но тя не му разреши. До последния си ден, тя беше останала „малката госпожица“.

Андрю трябваше да изпълнява задълженията на прислужник, иконом и камериерка. Това бяха експериментални времена за него, както и за всички роботи, разпръснати из фабрики и станции на Земята.

Семейство Мартин много му се радваха. Той не успяваше да свърши задълженията си, тъй като госпожицата и малката госпожица предпочитаха да си играят с него.

Госпожицата първа се досети как да се уредят нещата.

— Ние ти заповядваме да играеш е нас и ти се подчиняваш — каза тя.

— Съжалявам, госпожице, но заповедите на господина имат предимство — отговори Андрю.