Айзък Азимов: Двестагодишният мъж

— Не се ядосвай, татко! — намеси се малката госпожица. — Отговорността ти не е голяма. Знаеш, че не трябва да вършиш нищо. Трите закона са още в сила.

— Тогава какъв е смисълът на неговата свобода?

— Хората не спазват ли техните закони, господине? — попита Андрю.

— Няма да споря с вас — заяви господинът и излезе. Андрю рядко го виждаше след това.

Малката госпожица често го посещаваше в малката къща, която бе построена специално за него. Тя се състоеше от две стаи — библиотека и нещо средно между склад и работилница. Нямаше кухня и баня, разбира се. Андрю получи много поръчки. Като свободен робот работеше с желание, невиждано преди. Къщата бе изплатена много бързо, а останалите средства бяха преведени на негово име.

Един ден го посети малкият господин… Не, Джордж! След съдебния процес малкият господин настоя да се обръща към него така.

— Свободният робот не нарича никого „малкия господин“ — беше казал той. — За мен ти си Андрю, значи и ти ще ме наричаш Джордж.

Фразата бе формулирана като заповед и Андрю се подчини. Но малката госпожица си остана такава.

Джордж дойде сам. Съобщи, че господинът умира. Малката госпожица бе край него, но господинът иска и Андрю.

Гласът на умиращия беше силен, но самият той трудно се движеше. С усилие вдигна ръка.

— Андрю — каза той, — не, не ми помагай, Джордж! Не съм осакатял, само умирам… Андрю, радвам се, че си свободен. Исках на всяка цена да ти кажа това.

Андрю не знаеше какво да отговори. До този момент не бе виждал някого да умира. Беше му известно, че това е присъщо на хората. Приемаше този факт като нежелано и неизбежно разрушение. Не знаеше какви думи са подходящи в такъв момент. Остана прав, абсолютно безмълвен и неподвижен.

Когато всичко свърши, малката госпожица му каза:

— Може и да не бе приятелски настроен към тебе на края, Андрю, но той остаря. Болеше го, че ти пожела да бъдеш свободен.

Тогава Андрю намери търсените думи:

— Никога нямаше да бъде свободен без негова помощ, малка госпожице.

Андрю започна да се облича едва след смъртта на господина. Началото бяха чифт стари панталони, дадени му от Джордж.

Джордж вече беше женен. Като адвокат, се присъедини към фирмата „Финголд и Сие“. Старият Финголд бе покойник, но офисът се ръководеше от дъщеря му. Фирмата се преименува на „Финголд и Мартин“. Тя остана такава и когато дъщерята се пенсионира и никой от нейната фамилия не я замести. По времето, когато Андрю за пръв постави дрехи върху себе си, името Мартин току-що бе прибавено към това на Финголд.

Когато го видя, надянал панталоните, Джордж едва успя да овладее усмивката си. Но Андрю разбра, че му се присмива.

Джордж му показа как да управлява статичния заряд, за да ги закопчава и разкопчава. Джордж му демонстрира операцията върху себе си, но Андрю знаеше, че дълго ще трябва да се упражнява.

— Защо искаш да носиш панталони, Андрю? — попита Джордж. — Тялото ти е перфектно и е срамота да го прикриваш. Не е необходимо да се притесняваш, че ще настинеш, или, че ще те видят гол. Освен това платът не пасва на метала.

— Човешкото тяло не е ли достатъчно красиво, Джордж? — попита на свой ред Андрю. — Въпреки това вие се обличате.

— Правим го, за да запазим топлината на тялото си. Освен това така спазваме хигиена, предпазваме се, а също и се разкрасяваме. Нито едно от това не е приложимо за тебе.

— Без дрехи се чувствам гол. Чувствам се различен, Джордж.

— Различен! Андрю, на Земята съществуват милиони роботи. Според последното преброяване, в нашия регион те са почти колкото хората.

— Знам, Джордж. Роботите изпълняват най-различни задължения.

— И никой от тях не се облича.

— Но никой не е свободен, Джордж!

Постепенно Андрю обогати гардероба си. Свикна с усмивката на Джордж и погледите на хората.

Може и да беше свободен, но в програмата му бе заложено специално отношение към човека. Малко му оставаше да го преодолее. Демонстрирането на непокорство можеше да го върне с месеци назад.

Не всеки го приемаше като свободен, но Андрю бе неспособен на негодувание. Дори трудно мислеше на тази тема.

Все пак, Андрю избягваше да слага много дрехи върху себе си, ако знаеше, че ще го посети малката госпожица. Тя вече бе остаряла и често пътуваше на места с по-топъл климат. При всяко нейно завръщане, първото което правеше, бе да го потърси.

Когато веднъж тя се върна отнякъде, Джордж намери Андрю.

— Хвана ме натясно, Андрю. Следващата година ще се кандидатирам за законодателната комисия. Мама настоява да бъда като дядо.