Айзък Азимов - Двестагодишният мъж

— Парите няма да са за нас, татко, а за художника!

Андрю не беше чувал тази дума. В свободното си време провери значението й в речника. Последва ново посещение, този път до адвоката на господина.

— Какво мислиш за това, Джон?

Адвокатът се казваше Джон Финголд. Имаше шкембе и косата му бе побеляла. Ръбовете на контактните му лещи бяха оцветени в светло-зелено. Той заразглежда малката плакета, която господинът му подаде.

— Красива е… Но аз знам новината. Изработена е от твоя робот. Този, който си довел със себе си.

— Да, Андрю ги прави. Нали, Андрю?

— Да, господине.

— Колко би платил за това, Джон?

— Не мога да кажа. Не колекционирам подобни предмети.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че за него ми предложиха двеста и петдесет долара? Андрю направи столове, които продадох за петстотин. В банката има двеста хиляди долара, спечелени от изработките на Андрю.

— Господи, той те прави богат, Джералд!

— Наполовина богат. Другата половина е на името на Андрю Мартин.

— Робота?

— Точно така. Искам да знам дали е законно?

— Законно? — Столът на Финголд пропука под тежестта му. — Няма друг подобен прецедент, Джералд! Как подписа роботът необходимите документи?

— Той има подпис и аз го отнесох в регистратурата. Не го взех със себе си в банката. Необходимо ли е да направя още нещо?

— Хм-м… — Очите на Финголд сякаш хлътнаха за момент. — Бихме могли да уредим той да носи финансова отговорност, но това ще засили неприязънта срещу него. Повече от това не те съветвам да правиш. Ако някой възразява, нека ни съди!

— Ще поемеш ли делото, ако се стигне до там?

— Срещу предплата, сигурно.

— Колко искаш?

— Нещо, подобно на това. — Финголд посочи дървената плакета.

— Съгласен съм.

Усмихнат Финголд се обърна към робота:

— Андрю, приятно ли ти е, че имаш пари?

— Да, господине.

— Какво смяташ да правиш с тях?

— Да плащам неща, за които господинът би платил. Така ще му спестя известни разходи.

Такива случаи имаше много. Поправките бяха скъпи, прегледите — още повече. С годините роботите бяха усъвършенствани. Господинът се погрижи Андрю да бъде снабден с всякакви приспособления. Накрая той се превърна в образец на метално съвършенство. Всичко бе за сметка на Андрю.

Андрю настоя за това.

Само позитронните му вериги не бяха пипнати. Господинът настоя за това.

— Новите не са по-добри от тебе, Андрю — каза той. — Те са безполезни. Компанията се е научила да ги конструира по-прецизно. При тях няма отклонения. Правят точно онова, което им е заложено. Не ги харесвам.

— Благодаря, господине.

— Заслугата за това е твоя, Андрю, не забравяй това! Мански е елиминирал неопределеността в разклоненията, веднага щом те видя. Не му харесва непредсказуемото… Знаеш ли колко пъти ме е молил да те дам за изследване? Девет пъти! Винаги го отпращах. Слава Богу, че вече е пенсионер, та да си отдъхнем.

Косата на господина проредяваше и ставаше бяла. Лицето му посърна. За разлика от него Андрю изглеждаше по-добре от деня, в който постъпи на работа в семейството.

Госпожата се присъедини към една художествена колония някъде из Европа. Госпожицата стана поетеса и живееше в Ню Йорк. Двете пишеха понякога, но много рядко. Малката госпожица се омъжи и живееше наблизо. Казваше, че не иска да изостави Андрю. Когато се роди нейното дете, малкият господин, тя разреши на Андрю да го храни с биберона.

С раждането на внука, Андрю почувства, че има някой, който да замести заминалите. Моментът бе удобен да представи своето искане.

— Господине, много любезно е от Ваша страна, че ми позволявате да харча средствата си по мое желание.

— Парите са твои, Андрю.

— Защото сте много добър, господине. Не вярвам законът да Ви спре, ако бяхте решил да ги присвоите.

— Законът не може да влияе на моята съвест, Андрю.

— Въпреки разходите и платените данъци, разполагам с около шестотин хиляди долара, господине.

— Знам това, Андрю.

— Искам да Ви ги дам, господине.

— Няма да ги взема, Андрю.

— Ще ги разменя за нещо, което само Вие можете да ми дадете, господине.

— Така ли? И какво е то?

— Моята свобода, господине.

— Твоята…

— Искам да откупя свободата си, господине!

Не беше толкова лесно. Господинът почервеня и рече:

— Господи Боже! — После се врътна и напусна стаята.

Малката госпожица се застъпи за Андрю. Направи го остро и решително, и… пред Андрю. За тридесет години никой не се стараеше да избягва неговото присъствие. Правеха го независимо дали темата касаеше него, или не. Той беше просто робот…