Айзък Азимов - Двестагодишният мъж

— Като дядо…

— Иска и аз, внукът, да бъда член на законодателната комисия, както дядо ми навремето.

— Щеше бъде много хубаво, Джордж, ако господинът бе още… — Андрю млъкна. Не вървеше да каже, че би искал господинът още да работи.

— … жив — довърши Джордж. — Да, често си спомням стария лъв.

По-късно Андрю мислеше за този разговор. Бе забелязал неспособността си да се изразява, когато разговаря с Джордж. Някак езикът се бе променил от времето, когато Андрю бе програмиран. Освен това Джордж използваше разговорен език, което господинът и малката госпожица никога не правеха. Защо трябваше да го нарича „лъв“, след като не е съвсем уместно?

Андрю не можеше да потърси помощ и от книгите си. Те бяха стари и из областта на дървообработката и мебелния дизайн. Липсваше литература относно езика, или битието на хората.

Тогава осъзна, че има нужда от ново четиво. Като свободен робот, не бе съвсем уместно да търси съдействието на Джордж. Ще отиде в градската библиотека. Решението бе революционно. Когато го взе, електричният му потенциал рязко се покачи. Наложи се да включи съпротивлението.

Облече се в костюм. Дори си сложи дървената верижка. Би предпочел керамична, но Джордж бе казал, че кедровата е по-подходяща — по-красива и по-скъпа.

Беше се отдалечил на стотина крачки от къщата, когато натрупващото се съпротивление блокира краката му. Андрю го изключи, но и това не помогна много. Той се върна обратно и написа четливо върху лист хартия: „Трябва да отида до библиотеката“. Постави бележката на видно място върху работната си маса.

Андрю не успя да стигне до библиотеката. Бе проучил добре картата. Знаеше маршрута, но означенията по пътя не съответстваха на символите. Започна да се чуди дали не е сбъркал посоката, защото всичко изглеждаше много странно.

Мина покрай един полски робот. Когато реши, че трябва да попита някого, на хоризонта не се появяваше никой. Подмина го една кола, която не спря. Андрю спря нерешително. В този момент от нивите, срещу него, се зададоха двама мъже.

Андрю се обърна към тях. Преди минута ги бе чул да разговарят шумно, но сега мълчаха. Бяха млади, или не много. Може би на двадесет години, или повече? Андрю така и не се научи да определя възрастта на хората.

— Бихте ли ми посочили пътя за градската библиотека, моля — каза Андрю.

Единият от двамата носеше шапка. Тя смешно удължаваше и без това високата му фигура. Той се обърна не към Андрю, а към приятеля си:

— Това е робот!

Другият имаше заоблен нос и провиснали клепачи. Той се обърна не към Андрю, а към първия:

— И носи дрехи.

Високият изщрака с пръсти.

— Това е свободният робот — възкликна той. — Семейство Мартин имаха робот, който вече не принадлежи на никого. Защо иначе ще се облича?

— Попитай го — предложи носът.

— Ти роботът на Мартинови ли си? — попита върлината.

— Аз съм Андрю Мартин, господине.

— Добре. Събличай се! Роботите не носят дрехи. — После към другаря си: — Толкова е противен! Погледни го само!

Андрю се поколеба. Не бе чувал заповед, изречена с такъв тон. Веригите на Втория закон моментално блокираха.

— Събличай се веднага! Не чуваш ли, че това е заповед? — кресна високият.

Андрю бавно започна да изхлузва дрехите си.

— Хвърляй ги на земята — провикна се пак върлината.

— След като не е ничий, той може да бъде наш, както и на всеки останал — предположи носът.

— Няма значение — каза високият. — Кой ще възрази срещу нашите действия? Не повреждаме нечия собственост… — После към Андрю: — Свали си главата! 1 1 Груба греша в превода — трябва да е „застани на главата си“. Бел.Mandor.

— Главата не трябва… — започна Андрю.

— Това е заповед! Ако не знаеш как, просто опитай!

Андрю отново се поколеба. След това се наведе и допря главата си в земята. Опита се да повдигне крака, но тежко падна.

— Остани легнал там — нареди върлината. После каза на другаря си: — Можем да го разглобим. Правил ли си го някога?

— Той ще ни позволи ли?

— Как би могъл да ни спре?

Нямаше начин Андрю да ги спре, ако му заповядаха по достатъчно властен начин. Вторият закон за подчинението доминираше над Третия за самосъхранението. При всички случаи нямаше начин да се защити, без да ги нарани. Това означаваше нарушение на Първия закон. При тази мисъл всяко стъпало от веригите му контрактира и Андрю се сгърчи на земята.

Високият се доближи и го подритна с крак.

— Тежък е. Мисля, че ще са ни необходими инструменти.