Айзък Азимов - Камъче в небето

Някакъв едър мъж с внушителна външност застана до масата и неочаквано се намеси в разговора:

— Нали знаете какво казват — че единственият добър землянин е мъртвият землянин, но дори тогава миришел ужасно — и той се изсмя шумно.

Арвардан погледна навъсено чинията пред него и отвърна, без да вдига глава:

— Нямам намерение да обсъждам с вас въпросът за расовите различия, а и той няма връзка с този случай. Защото, аз говорех за праисторическия жител на Земята. Потомците, които имате пред вид вие, са живели твърде дълго в изолация и са били подложени на въздействието на една силно променена околна среда — но въпреки това, не бих ги зачеркнал с толкова лека ръка.

Той се обърна към Ениус и продължи:

— Милорд, стори ми се, че споменахте името на един землянин преди вечеря?

— Така ли? Не помня…

— Някакъв физик — на име Шект.

— Ах, да… да.

— Не е ли той Афрет Шект?

— Но да! Значи сте чували за него?

— Струва ми се. Точно тази мисъл не ми даваше покой през цялата вечер — от мига, когато го споменахте, но сега вече си спомних. Не работеше ли той в Института за Ядрени Изследвания в… о, по дяволите, как му беше името? — Той почука с пръст челото си. — В град Чика?

— Точно той е. И какво за него?

— Само това: в августувския брой на „Физикъл ревюз“ четох негова статия. Обърнах й внимание, защото се интересувам от всичко, свързано със Земята, а в галактическата преса изключително рядко се появяват статии от земляни… Но да се върнем на въпроса — та този човек твърди, че бил създал някакъв апарат, наречен синапсатор, с помощта на който се подобрявала заучаващата способност на нервната система при всички бозайници.

— Наистина ли? — попита малко рязко Ениус. — За първи път чувам.

— Ще ви намеря тази статия. Много е интересна, но да си призная, не съумях да проследя математическата обосновка. Та значи, в хода на опитите този Шект подложил няколко животни на въздействие от страна на синапсатора — доколкото си спомням, тук ги наричат плъхове — а след това трябвало трябвало да открият храната си в лабиринт. Използвал и няколко плъха за контрола и открил, че тези, които изпитали действието на синапсатора, решавали три пъти по-бързо загадката… разбирате ли за какво говоря, полковник?

— Не, докторе, не разбирам — поклати глава с равнодушно изражение полковникът.

— Тогава ще се наложи да ви обясня. Това означава, че всеки учен, способен на подобно научно откритие, пък бил той и жител на Земята, се равнява по интелект с мен и — надявам се ще ми простите нахалството — с вас.

Ениус побърза да се намеси:

— Простете, доктор Арвардан. Бих желал отново да се върнем на въпроса за синапсатора. Този Шект експериментирал ли е с хора?

Арвардан се засмя.

— Съмнявам се, доктор Ениус. Девет-десети от плъховете, с които е работил, са умрели по време на опитите. Едва ли би посмял да опита с хора при подобна статистика.

Чул това, Ениус се отпусна в креслото с мрачно изражение и нито заговори, нито хапна нещо до края на вечерята.

Малко преди полунощ Прокураторът се оттегли без излишен шум, като размени само няколко думи с жена си, прехвърли се незабелязано на своя личен крайцер и отлетя за Чика — по време на близо двучасовия полет лицето му остана все така намръщено, а сърцето му блъскаше тревожно.

И така се случи, че в същия следобед, когато Арбин Марен доведе Джоузеф Шварц в Чика за лечение със синапсатора на Шект, самият доктор Шект час преди това бе посетен не от друг, а от Прокуратора на планетата Земя.

В Чика Арбин се чувстваше неспокоен. Имаше усещането, че е попаднал в клопка. Някъде в този град, един от най-големите на Земята — твърдяха, че в него живеели близо петдесет хиляди души — та някъде в него се намираха и чиновници от великата Империя.

Честно казано, Арбин никога не беше срещал представител на галактиката и тъкмо по тази причина непрестанно се озърташе уплашено наоколо. Ако някой го попиташе, едва ли би могъл да обясни с какво един Чуждоземец се отличава от землянина, но дълбоко в себе си беше уверен, че подобна разлика съществува.

На влизане в института той се огледа назад. Беше паркирал двуколесника отпред и за всеки случай бе пъхнал в автомата на паркинга шестчасов жетон. Дали подобна екстравагантност нямаше да привлече нечие нежелано внимание? Всичко тук го плашеше. Въздухът буквално гъмжеше от очи и уши.

Дано само непознатият не се опита да излезе от багажника, където го беше скрил. На раздяла бе кимнал — но дали бе разбрал какво се иска от него? Арбин за първи път изпита съжаление от взетото решение. Защо му трябваше да се вслушва в налудничавите предложения на Грю?