Айзък Азимов - Немезида

Тя тропна с крак по глинестата почва край поточето. Чу се тихо тупване и на мястото остана неясен отпечатък. Марлейна се наведе, загреба малко вода в шепата си и я хвърли на земята пред себе си. Образуваха се тъмночервени мокри петна, които изпъкваха на розовия фон. Тя добави още вода и накрая натисна мокрото място с носа на обувката си. Когато отмести крак, отпечатъкът беше по-ясен.

Тук-таме в поточето имаше камъни, по които Марлейна премина на отсрещния бряг.

Тя продължи нататък; вървеше бързо, като размахваше ръце и дишаше дълбоко. Много добре знаеше, че кислородното съдържание във въздуха беше по-малко отколкото на Ротор. Ако се затича, ще се умори много бързо, а и не й се тичаше. Ако се затича, ще изчерпи своята планета по-бързо.

Тя искаше да разгледа всичко! Когато се обърна назад, все още можеше да види Купола и особено сферата, в която се намираше обсерваторията. Това я раздразни. Тя искаше да бъде достатъчно далеч, за да може когато се огледа, да вижда хоризонта като съвършен, макар и нащърбен кръг, без следа от човешко присъствие (освен самата нея).

Да се свърже ли с Купола? Да каже ли на майка си, че ще изчезне от погледа им за малко? Не, това само ще предизвика спор. Те ще засекат вълните й. Ще знаят че е жива и се разхожда. Тя реши да не отговаря, ако се опитат да се свържат с нея. Хайде де! Трябва да я оставят на мира.

Очите й започнаха да свикват с розовия цвят на Немезида и земята наоколо. Не беше просто розов; това беше една игра на светлини и сенки, на виолетови и оранжеви цветове, на места почти до жълто. След време нейните изострени сетива щяха да възприемат това като цяла палитра от нови цветове, също толкова разнообразни като на Ротор, но по-успокояващи. Ако хората заселят Еритро и създадат живот, построят градове? Ще го развалят ли? Или, поучили се от Земния опит, ще подходят различно с тази нова и девствена планета, като създадат свят близък до представата, която носят в сърцата си.

Чии сърца? Това беше проблемът. Всеки човек ще има различна представа и ще започнат да се карат помежду си и да се стремят към несъвместими цели. По-добре ли щеше да бъде, ако оставят Еритро пуст?

Но ще бъде ли това правилно, след като на хората може толкова да им хареса? Марлейна знаеше със сигурност, че тя не иска да напусне Еритро. Той я огряваше. Тя не знаеше причината, но тук се чувстваше у дома си много повече, отколкото на Ротор.

Може би това беше някакъв смътен атавистичен спомен за Земята? Може би копнежът по един голям и безкраен свят беше заложен в гените й; копнеж, който малкият изкуствено създаден космически град не можеше да задоволи? Възможно ли беше това? Земята беше съвършено различна от Еритро, освен по размери. И ако Земята беше в нейните гени, защо да не е в гените на всяко човешко същество?

Трябва да има някакво обяснение — Марлейна тръсна глава сякаш да проясни съзнанието си и започна да се върти като че ли се намира в безкрайния космос. Странно, но Еритро не й изглеждаше пуст. На Ротор човек можеше да види ниви и овощни градини, зелени и кехлибарени цветове и праволинейната симетрия на човешките творения. Тук на Еритро обаче земята беше осеяна с различни по големина камъни, които сякаш бяха разпръснати небрежно от някаква великанска ръка — странни, мрачни, безмълвни форми, между които тук-таме се промъкват рекички. И никакъв живот, ако се изключат безбройните микроскопични клетки, които подхранват атмосферата с кислород, благодарение на енергията която извличат от червената светлина на Немезида. А Немезида, като всяко червено джудже, ще продължава пестеливо да излъчва енергията си още няколкостотин милиарда години и ще се погрижи през цялото това време Еритро и прокариотчетата му да получават достатъчно топлина и уют. Когато Слънцето отдавна е умряло и други ярки звезди родени след него също са умрели, Немезида ще продължава да свети все така. Еритро все така ще се върти около Мегас, а прокариотите все така ще продължават да се раждат и умират.

Хората нямат право да идват и да променят този непроменящ се свят. Но ако тя остане на Еритро сама, ще има нужда от храна и компания.

Може да се връща в Купола от време на време, за да се запаси и да удовлетвори нуждата си да бъде с други хора, и пак да прекарва по-голямата част от времето сама с Еритро. Но нямаше ли и други да я последват? Как би могла да ги спре? И ако дойдат други, колкото и малко на брой, това няма ли неизбежно да предизвика разрушаването на този Рай? Може би нейното собствено присъствие го разрушаваше?