Айзък Азимов - Немезида

— Това не изглежда много.

— Обаче е. Без тях, Еритро щеше да бъде ледена планета и животът на него щеше да бъде много по-труден. Изригванията представляват проблем за Ротор, който, при появата им, трябва бързо да пригоди консумацията си на светлина и да усили полето за абсорбиране на частици.

Марлейна, която гледаше ту към единия, ту към другия докато разговаряха, накрая се намеси, а в гласа й се усещаше раздразнение.

— Докога ще продължава този разговор? Водите го само за да ме задържите тук. Съвсем явно е.

Инсиня попита остро:

— Къде ще отидеш, когато излезеш навън?

— Някъде наблизо. При онази рекичка, или поточе ли беше.

— Защо?

— Защото е интересна. Просто вода, която тече на открито и не можеш да й видиш началото и края и знаеш, че не циркулира.

— Циркулира, — каза Инсиня, — с помощта на топлината от Немезида.

— Това не се брои. Имам предвид, че няма намеса от страна на хората. Искам просто да стоя и да я гледам.

— Не пий от нея, — каза строго Инсиня.

— Нямам такова намерение. Мога да издържа без вода поне един час. Ако огладнея или ожаднея, или нещо друго, ще се върна. Вдигаш много шум за нищо.

Дженар се усмихна:

— Предполагам, че искаш всичко да се преработва тук, в Купола?

— Да, разбира се. Не е ли естествено?

Дженар се усмихна по-широко:

— Знаеш ли, Юджиния, сигурен съм, че животът в Колониите е променил човечеството завинаги. Нуждата всичко да се преработва вече се е вкоренила в нас. На Земята хората просто изхвърляха неща и предполагаха, че те ще се преработят по естествен път, а разбира се понякога това не ставаше.

— Дженар — каза Инсиня — ти си мечтател. Може би е възможно, ако подложиш хората на натиск, да ги приучиш към полезни навици, но отслабиш ли натиска, лошите навици веднага се появяват отново. Слизането е по-леко от изкачването. Това е така нареченият втори закон на термодинамиката и ако някога колонизираме Еритро, за нула време ще го затрупаме с боклуци.

— Няма — каза Марлейна.

— Защо мислиш така, скъпа? — попита учтиво Дженар.

Отговорът на Марлейна беше изпълнен със сила и нетърпение:

— Защото няма. Сега мога ли да изляза?

Дженар погледна към Инсиня и каза:

— По-добре да я пуснем, Юджиния. Не можем да я задържаме вечно. Освен това, ако това ще те успокои, Рене Д’Обисон, която съвсем наскоро се върна от Ротор, прегледа цялата документация от самото начало и вчера ми каза, че мозъчните изследвания на Марлейна са толкова стабилни, че тя е убедена, че за Марлейна няма опасност на Еритро.

Марлейна, която се беше обърнала към вратата, готова да тръгне към шлюза, се обърна назад.

— Чакай малко, чичо Сийвър, щях да забравя. Трябва да се пазиш от д-р Д’Обисон.

— Защо? Тя е отличен неврофизик.

— Нямам това предвид. Тя се радваше, когато ти не беше добре след излизането ни и беше доста разочарована, когато започна да оздравяваш.

Инсиня изглеждаше изненадана и попита:

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто знам .

— Но аз нищо не разбирам. Отношенията ти с д-р Д’Обисон не са ли добри, Сийвър?

— Напротив. Много добре се разбираме. Никога не сме имали пререкания. Но щом Марлейна казва…

— Не може ли Марлейна да греши?

Марлейна веднага отвърна:

— Не греша.

— Сигурен съм, че си права, Марлейна — каза Дженар. След това се обърна към Инсиня:

— Д’Обисон е амбициозна жена. Ако нещо се случи с мен, логично е тя да заеме мястото ми. Има богат опит на Еритро, освен това тя е най-подходящият човек, който да се заеме с Епидемията, ако отново се прояви. Още повече, че тя е по-възрастна от мен и може би смята, че няма време за губене. Не мога да я виня, ако е нетърпелива да ме замести и ако сърцето й е трепнало, когато бях болен. Възможно е тя самата да не съзнава тези свои чувства.

— Не е вярно, — каза твърдо Марлейна. — Много добре ги съзнава. Внимавай, чичо Сийвър.

— Добре, ще внимавам. Ти готова ли си?

— Разбира се, че съм готова.

— Тогава нека те изпратя до шлюза. Ела с нас, Юджиния, и се опитай да не изглеждаш толкова трагично.

И така, Марлейна за пръв път стъпи на повърхността на Еритро сама и без предпазен костюм. По Земно Стандартно Време беше 9.20 вечерта, 15 Януари, 2237 година. На Еритро беше късно сутринта.

Крайл Фишър се опитваше да подтисне вълнението си и да си наложи да изглежда спокоен като останалите.

Той не знаеше къде се намира Теса Уендел в момента. Не можеше да е далеч, тъй като „Свръхсветлинен“ беше сравнително малък, въпреки че бе така разчупен, че човек не можеше да види някой от другите, ако се намира в съседното помещение.