Айзък Азимов - Немезида

— Не! — извика тя. Извика го силно, обзета от внезапното желание да провери дали може да накара неземната атмосфера да потрепери и да донесе думите в ушите й.

Тя чу собствения си глас, но в равнината нямаше ехо. Викът й изчезна както се беше появил. Марлейна отново се завъртя. Куполът се виждаше като бледа сянка на хоризонта. Почти не се забелязваше, но тя искаше изобщо да не го вижда. Не искаше да вижда нищо освен себе си и Еритро.

Марлейна чу тихия шепот на вятъра и разбра, че се е усилил. Не беше достатъчно силен за да го усети и температурата не беше спаднала и беше все така приятно. Чу се само едно тихо:

— А-а-а.

Тя го повтори весело:

— Аааа.

Марлейна погледна към небето с любопитство. Метеоролозите бяха казали, че денят ще бъде ясен. Възможно ли беше на Еритро да се появят внезапни и неочаквани бури? Щеше ли вятърът да се усили и да стане неприятен? Възможно ли беше небето да се покрие с облаци и да завали преди да е успяла да стигне до Купола?

Това бяха бяха глупости, както и метеорите. На Еритро, разбира се, валеше, но в момента на небето имаше само няколко прозрачни розови облачета. Те се движеха бавно по тъмното и чисто небе. Нямаше никакви признаци за предстояща буря.

— Аааа — пошепна вятърът. — Аааа, еиии.

Този път звукът беше двоен и Марлейна се намръщи. Какво може да причинява този звук? Вятърът не можеше да го направи сам. Беше необходима някаква пречка по пътя му, която да го накара да свири. Само че наоколо нямаше нищо такова.

— Аааа, еиии, ааа.

Сега звукът беше троен и с ударение на втората част.

Марлейна се огледа учудено. Не можеше да определи откъде идва. За да се образува звукът, трябваше да има вибриращо тяло, но тя не видя (и не усети) нищо подобно.

Еритро изглеждаше празен и тих. Той не можеше да предава звуци.

— Ааа еии ааа.

Отново. Този път по-ясно. Сякаш беше в главата й и при тази мисъл сърцето й се сви и тя потрепери. Усети кожата по ръцете си да настръхва; не беше необходимо да ги поглежда.

Беше невъзможно да се е побъркала. Невъзможно!

Тя се ослуша в очакване и го чу. Този път по-силно, и още по-ясно. Изведнъж звученето стана по-самоуверено, сякаш някой се упражнява и се усъвършенства.

Упражнява? В какво?

И неволно съвсем неволно тя си помисли: Като че ли някой, който не може да произнася съгласни, се опитва да каже името ми.

Това сякаш послужи за сигнал или мисълта й задейства с нова сила или въображението й се изостри и тя чу…

— Маа леиии нааа.

Автоматично, без да осъзнава какво прави, тя запуши ушите си с ръце.

Марлейна, помисли си тя.

И отново звукът който сякаш повтори:

— Маар-леи-на.

Чу го отново, този път с лекота, почти естествено:

— Марлейна.

Тя потрепери и позна гласа. Това беше Оринел, Оринел от Ротор, когото не беше виждала от дете, когато му каза, че Земята ще бъде разрушена. Оттогава беше мислила за него много рядко, но винаги с болка.

Защо чуваше гласът му, когато него изобщо го нямаше — и защо изобщо чуваше глас, когато наоколо нямаше никого?

— Марлейна.

Тя се предаде. Това беше Епидемията, а тя беше толкова сигурна, че няма да я засегне.

И започна да тича сляпо, сляпо към Купола, без да спре за да потърси посоката.

Без да осъзнава, че пищи.

Внесоха я. Бяха засекли бързото й приближаване. Двама души от охраната, екипирани в Е-костюми и шлемове излязоха веднага и чуха писъците й.

Но преди да успеят да стигнат до нея, писъците й затихнаха. Тя спря да тича преди да забележи приближаващата я охрана.

Когато стигнаха до нея, Марлейна ги погледна кротко и въпросът й ги изуми „Какво има?“

Никой не й отговори. Единият протегна ръка за да я хване за лакътя, но тя се отскубна.

— Не ме докосвайте, — каза тя. — Ще вляза в Купола, ако това е вашето желание, но мога и сама да ходя.

И тя безмълвно се върна с тях. Беше съвършено спокойна.

Юджиния, бледа и със сухи устни, се опитваше да изглежда спокойна.

— Какво се случи, Марлейна?

Тъмните очи на Марлейна бяха големи и непроницаеми. Тя отвърна:

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Не ми отговаряй така. Ти тичаше и пищеше.

— Може и така да е било, но само за малко. Разбираш ли, беше тихо, толкова тихо, че след известно време започнах да мисля, че оглушавам. Пълна тишина, разбираш ли? Така че започнах да тропам с крака и да тичам само за да чуя шума.

— Само за да чуеш звука? — попита Юджиния.

— Да, мамо.

— Очакваш ли да ти повярвам, Марлейна? Защото не ти вярвам. Ние чухме писъците ти и това не бяха писъци на човек, който иска само да издаде някакъв звук. Това бяха писъци на ужас. Нещо те е изплашило.