Айзък Азимов - Немезида

— Е и?

— Е, и се оказва, че това преминаване е много по-опасно отколкото летенето само в пространството или хиперпространството. Не знам колко задълбочено роторианците са развили теорията на хиперпространството, но има вероятност да не е било много задълбочено, иначе сигурно щяха да я развият до истинско свръхсветлинно летене. В нашия проект, който разглежда теорията на хиперпространството до най-малката подробност, успяхме да докажем какъв ефект оказва преминаването от пространството в хиперпространството и обратно върху материални обекти.

Ако обектът е точка, по време на преминаването върху него няма напрежение. Но ако той не е точка, ако е разположен в пространството, както е при всеки кораб, тогава в определен момент една част от него се намира в пространството, а друга в хиперпространството. Това създава напрежение, силата на което зависи от големината на обекта, физическия му строеж, скоростта на преминаване и т.н. Дори за обект с размерите на Ротор, опасността от едно или дори десет преминавания е толкова малка, че спокойно може да се пренебрегне.

По време на нашия полет до Звездата Съсед със свръхсветлинна скорост, е възможно да преминем в пространството от два-три до десетина пъти. Пътуването ще бъде безопасно. При един полет с хиперпространствения метод обаче, може да има милион преминавания, което увеличава опасността да се достигне фатално напрежение.

Фишър изглеждаше ужасен.

— Сигурно ли е, че ще се достигне фатално напрежение?

— Не, нищо не е сигурно. Това е въпрос на статистика. Един кораб може да направи този преход милион или милиард пъти без нищо да му се случи. От друга страна, може да бъде унищожен още при първото преминаване. С нарастване броя на преминаванията, опасността се увеличава.

Това ме кара да мисля, че Ротор е тръгнал на път без да разбира много добре риска от преминаването. Ако знаеха повече, те никога не биха тръгнали. Има възможност напрежението, на което са били подложени, да е било достатъчно слабо за да им позволи да „докуцат“ до Звездата Съсед или пък толкова силно, че да ги унищожи напълно. Следователно можем да намерим останките им, а може и нищо да не намерим.

— А можем да намерим оцеляла Колония, — възрази Фишър.

— Така е, — каза Уендел. — Или, противно на всички очаквания, самите ние да бъдем унищожени и поради тази причина да не намерим нищо. Моля те, не гледай на нещата като сигурни, а като вероятни. И не забравяй, че е малко вероятно човек, който не познава добре теорията на хиперпространството, да стигне до правилни заключения.

Фишър замълча, дълбоко подтиснат, а Уендел го гледаше смутено.

Теса Уендел откри, че Станция Четири е странно място. Приличаше на Колония, само че беше обзаведена като съчетание между лаборатория, обсерватория и площадка за излитане. На нея нямаше нито ферми, нито къщи — нито едно от съоръженията на една Колония, колкото и малка да е тя. Тя дори не се въртеше около оста си, с което да създава подходящо псевдогравитационно поле.

В действителност, тя не беше нищо друго освен гигантски космически кораб. Въпреки че имаше условия за живот при редовно снабдяване с храна, въздух и вода (имаше съоръжение за преработване на вода, но то не вършеше добра работа), беше ясно, че никой не би останал тук за дълго.

Крайл Фишър заядливо изкоментира, че Станция Четири прилича на старомодна космическа станция от ранните дни на Космическата Ера, която непонятно как бе оцеляла до двадесет и трети век.

Тя обаче беше неповторима в едно отношение. Предлагаше панорамна гледка към системата Земя-Луна. От Колониите, обикалящи около Земята, рядко можеше да се види истинската връзка между тези две тела. От Станция Четири обаче разстоянието между Земята и Луната винаги беше най-много петнадесет градуса и докато Станция Четири се въртеше около гравитационния център на тази система (което грубо се равняваше на въртене около Земята), промените във взаимоотношението между двете планети, както в позиция, така и във фаза, и променящата се големина на Луната (в зависимост от това дали се намира от страната на Станцията или от другата страна на Земята) бяха едно безкрайно чудо.

Слънчевата светлина се блокираше автоматично посредством устройството Изат (Уендел научи, че това означава „Изкуствено Затъмнение“) и гледката на небето на Станцията се нарушаваше единствено, когато Слънцето беше прекалено близо до Земята или Луната.