Айзък Азимов - Мечтанията са съкровени пожелания

Джес Уейл вдигна глава от бюрото си. Неговото остаряло, но запазено тяло, неговият остър прегърбен нос, дълбоко поставените в очните ябълки неясни очи и шокиращата бяла коса бяха запазена марка на външния му вид в продължение на годините, през които компанията „Мечти“ стана световноизвестна.

— Тук ли е вече момчето, Джо? — запита Джес.

Джо Дули, нисък и набит, се наслаждаваше на ласкавия допир на пурата по влажната си долна устна. Той я извади за миг измежду зъбите си и кимна в знак на потвърждение:

— С него са и близките му. Всички са изплашени.

— Сигурен ли си, че това не е фалшива тревога, Джо? Аз нямам много време — той погледна часовника си. — Имам среща с правителствен служител в два.

— Работата е сигурна, господин Уейл — лицето на Дули изобразяваше в момента класически етюд за сериозно изражение. Мускулите по долната му челюст играеха напрегнато. — Както ви казах, взех го от училищния двор, играеше там нещо като баскетбол. Само да го бяхте видели това хлапе. Гаднярче. Когато пипна топката, наложи се собствените му съиграчи да му я отнемат, колкото е възможно по-бързо, но в същото време има стойка на истинска баскетболна звезда. Знаете какво искам да кажа, нали? За мене е това.

— Разговаря ли с него?

— Ами да. По време на обяда. Познавате ме — Дули направи широк жест с пурата и улови пепелта й в другата си ръка. — Хлапе, казах му…

— И бива ли го за блянове?

— Казах му: „Хлапе, току-що се връщам от Африка и…“

— Добре — спря го с ръка Уейл. — Приемам всяка твоя дума. Как го правиш не знам, но щом казваш, че едно момче е потенциален мечтател, аз поемам риска. Вкарай го при мене.

Момчето влезе придружено от родителите си, застанали от двете му страни. Дули им поднесе столове, а Уейл се изправи, за да се ръкуват, и се усмихна на малкия си гостенин, при което лицето му се набразди от множеството добродушни бръчки.

— Ти си Томи Слатски?

Томи кимна утвърдително, без да продума. Той бе на около десет години, малко дребен за възрастта си. Тъмната му коса падаше неестествено, а и лицето му бе неправдоподобно чисто.

— Ти си добро момче, а? — каза Уейл.

Едва тогава майката се усмихна и погали Томи по главата. Но майчината ласка не изглади тревогата, изписана по лицето му, дори когато жената каза:

— Той винаги е много добро момче.

Уейл остави без внимание неубедителните й думи.

— Кажи ми, Том — той му подаде една близалка, която детето в първия момент се поколеба дали да приеме, но после взе, — случвало ли ти се е да слушаш мечтания?

— Понякога — отговори тъничкото детско гласче.

Господин Слатски прочисти гърлото си. Той бе широкоплещест мъж с дебели пръсти, работник, който за удивление на евгенистите от време на време се сдобиваше с някоя рожба мечтател.

— Ние наехме един-два за момчето. От истинските, старите — обясни той.

Уейл кимна разбиращо:

— Харесаха ли ти, Томи?

— Те бяха от глупавите.

— Ти си измисляш по-хубави, нали?

Усмивката, която се разля по лицето на десетгодишния хлапак, до известна степен заличи въздействието от зализаната коса и умитото лице.

— Би ли искал да помечтаеш за мене? — попита предпазливо Уейл.

— Мисля, че не — Томи изведнъж се смути.

— Няма да е трудно. Много лесно е… Джо.

Дули отмести паравана и придвижи напред устройството за записване на блянове.

Момчето изгледа уреда глуповато.

Уейл вдигна шлема и го отнесе при Томи:

— Знаеш ли какво е това?

— Не — отдръпна се той.

— Това е мислител. Така го наричаме, защото може да абсорбира мислите на хората и да ги съхранява. Слагаш го на главата си и започваш да бленуваш, каквото си искаш.

— После какво става?

— Нищо лошо. Усещането е много приятно.

— Не — каза Томи. — Мисля, че не бих искал.

— От това няма да те заболи, Томи — наведе се припряно към него майка му. — Ще направиш така, както казва човекът — в гласа й ясно надделяха острите нотки.

Томи се наежи, изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче, но не го направи. Уейл сложи уреда върху главата му.

Положи го бавно, внимателно и запази мълчание за трийсет секунди, даде възможност на момчето да се успокои и да разбере, че нищо лошо няма да му се случи, да свикне с необичайния допир на жичките до шевовете на черепа му (излъчването, което проникваше през кожата, бе почти неосезаемо) и най-накрая да свикне с тихото жужене на редуващите се вихрени полета. Едва тогава запита: