Айзък Азимов - Мечтанията са съкровени пожелания

— След една минута. Кажи ми как е последното му мечтание? Не съм разглеждал онова от последната седмица.

Белангер се спусна на земята и сбърчи нос:

— Не особено добро.

— Защо?

— Не беше изпипано. Прекалено накъсано излезе. Нямам нищо против резките промени, за да е по-живо мечтанието, разбирате ме, но трябва да има някаква връзка, дори да е само на дълбоко ниво.

— Пълен провал ли е?

— Нито едно мечтание на Хилари не е пълен провал. Наложи се много да редактираме. Орязахме доста неща и монтирахме някакви странни парчета, които ни е изпращал от време на време. Отделни сцени. Не е превъзходно ниво, но ще мине.

— Каза ли му го, Франк?

— Да не ме смятате за луд, шефе? Мислите ли, че е възможно да кажа някоя горчива дума на мечтател?

В следващия миг вратата се отвори и миловидната млада секретарка на Уейл покани с усмивка Шърман Хилари в кабинета.

Всеки би могъл да познае, че трийсет и една годишният Шърман Хилари е мечтател. Той не носеше очила, но вечно замъгленият му поглед навеждаше на мисълта, че или се нуждае от тях, или рядко се вглежда в обикновените земни творения. Младият мъж бе среден на ръст, слаб, с черна коса, която вече се нуждаеше от подстригване, с тясна брадичка, бледа кожа и разтревожен вид.

— Здравейте, господин Уейл — каза съвсем тихо той и кимна машинално едва-едва по посока на Белангер.

— Шърман, момчето ми, добре изглеждаш — посрещна го сърдечно шефът на компанията. — Какво става? Да не би да си оставил някое мечтание да втасва у вас? И сега се тревожиш за него?… Сядай, сядай.

Мечтателят седна на крайчеца на стола, като прибра плътно един до друг краката си, сякаш се подготви да се подчини незабавно на някое нареждане да се изправи веднага.

— Дойдох да Ви кажа, господин Уейл, че се отказвам.

— Отказваш се?

— Не искам повече да мечтая, господин Уейл.

— Защо, Шърман? — в този миг старческото лице на Уейл изглеждаше още по-остаряло отвсякога.

Устните на мечтателя се изкривиха в гримаса, той почти изстреля следващите думи:

— Защото аз не живея , господин Уейл. Животът си тече покрай мене. В началото не беше толкова лошо. Дори ми действаше добре. Мечтаех през вечерите, през почивните дни, когато ми се искаше и когато не ми се искаше. Но сега, господин Уейл, вече съм от старите професионалисти. Казвате ми, че съм един от най-добрите в бизнеса и индустрията разчита на мене да измисля нови изкусни трикове, нови предизвикателства, уповавайки се на старите, изпитани средства, като летящите мечтания и пародиите, които ще накарат дори и най-дебелокожите да трепнат.

— И да не би да има някой по-добър от теб, Шърман? — запита Уейл. — Ти водиш уверено оркестъра и осигуряваш продажбите ни вече цели десет години.

— И така, господин Уейл, от мене толкова. Защото стана така, че аз се откъснах от света. Пренебрегвам непрекъснато жена си. Малката ми дъщеричка не ме познава. Миналата седмица ходихме на гости на вечеря… Сара насила ме отведе… а аз не си спомням нищичко. Сара казва, че съм седял ни жив, ни умрял през цялата вечер, втренчен в някаква невидима точка и съм мънкал нещо. Хората са ме поглеждали непрекъснато удивени. Когато се прибрахме, тя плака до сутринта. До гуша ми дойде всичко вече, господин Уейл. Искам да бъда нормален човек и да живея в този свят. Обещах на жена си да се откажа от мечтанията и ще удържа на думата си. Така че всичко хубаво, господин Уейл — Хилари се изправи и протегна непохватно ръка.

— Ако искаш да се махнеш, Шърман — Уейл отстрани внимателно подадената му ръка, — нека да е така. Но направи една услуга на стареца, дай ми възможност да ти обясня някои неща. Много живях, много съм видял, а в този бранш съм още преди ти да се родиш, затова обичам да говоря за него. Позволяваш ли ми, Шърман? Моля?

Хилари седна. Прехапал долната си устна, той заби навъсен поглед в ноктите си.

— Знаеш ли, Шърман, какво представлява мечтателят? Знаеш ли какво означава той за обикновените хора? Идвало ли ти е наум какво е да си като мене, като Франк Белангер, като жена ти Сара? Да имаш осакатено съзнание, което не може да си фантазира, да измисля нищо? Хората като мене, които нямат твоята дарба, биха искали поне веднъж да избягат за малко от този свят край нас. Но това не е възможно. Ние не можем да го направим. Трябва ни помощ.

В по-старо време ни спасяваха книгите, пиесите, радиото, филмите, телевизията. Те ни даваха художествената измислица. Но не това е важното в случая. По-важното е, че така нашето въображение получаваше стимули за известно време. Ние можехме да мечтаем за красиви кавалери и прекрасни принцеси. Можехме да видим самите себе си красиви, умни, силни, способни — всичко, което всъщност не бяхме.