Айзък Азимов: Космически скитник

— Бих желал да получа работа — каза той.

Мъжът вдигна поглед.

— Какъв вид? — попита той и взе една бланка за наемане на работници.

— Всякаква земеделска работа, каквато можете да ми предложите.

— На Марс ли сте израснал?

— Не, сър, от Земята съм.

— Съжалявам, но нямам свободни места.

— Слушайте, аз умея да работя и се нуждая от работа. Велика Галактико! Нима тук има закон, забраняващ на земляните да работят?

— Няма, но във фермите почти не се намира работа за хора без опит.

— Аз все пак се нуждая от работно място.

— В града има много работни места. Идете на съседното гише.

— Не ми е нужна работа в града.

Мъжът зад гишето го погледна с колебание и Дейвид без труд разбра погледа му. Хората пътуваха за Марс по много причини. Едната от тях бе, когато Земята ставаше неудобна за тях. При съобщение за беглец градовете на Марс бяха грижливо претърсвани (в края на краищата те бяха част от Земята), но досега не бяха откривали никого във фермите. За земеделските синдикати най-добрият работник бе този, който не смееше да отиде на друго място.

— Име? — попита чиновникът и забоде очи във формуляра.

— Дик Уилямс — отвърна Дейвид, като посочи името, под което бе регистрирал кораба.

— Къде мога да се свържа с вас? — го попита чиновникът без да му поиска документите.

— Хотел „Лендис“, стая 212.

Разпитването продължи още дълго. По-голямата част от формуляра трябваше да остане празен. Накрая чиновникът въздъхна и постави бланката в един прорез. Тя бе автоматично микрофилмирана и добавена към постоянните регистрации на офиса.

— Ще ви уведомя, ако се появи нещо — рече той, но думите му не вдъхваха надежда.

Дейвид си тръгна. Не очакваше да го потърсят, но все пак се беше регистрирал като сеяч, търсещ работа.

Следващата стъпка…

В този момент в кантората за наемане на работници влязоха трима души, при което дребният мъж, Бигман, скочи гневно от мястото си. Сега той беше с лице към тях. Държеше ръцете си свободно до бедрата, въпреки че Дейвид не виждаше никакво оръжие.

Трима новодошли спряха.

— Май и друг път сме срещали тук Бигман — могъщото джудже — рече през смях единият от вървящите отзад. — Може би той търси работа, шефе.

Говорещият бе широкоплещест и с разплескан върху лицето нос. В устата си имаше полусдъвкана незапалена пура от зелен марсиански тютюн и силно се нуждаеше от бръснене.

— Тихо, Грисуълд — смъмра го мъжът отпред.

Той бе възнисък и закръглен, а нежната кожа на бузите и врата му бе лъскава и гладка. Бе облечен, разбира се, в типичните за Марс работни дрехи, но те бяха от много по-фин материал в сравнение с тези на другите замеделски работници в помещението. Високите до бедрата му ботуши бяха на тъмно– и светло-розови спирали.

При всичките си по-късни пътувания по Марс Дейвид Стар никога не видя два чифта ботуши с еднакви шарки, нито ботуши, които да не са с крещящо ярки цветове. Това беше белег на индивидуалността сред земеделските работници.

Бигман приближаваше тримата изпъчил малките си гърди и с изкривено от гняв лице.

— Искам си документите от теб, Хенес — каза той. — Имам право на тях.

Възниският мъж отпред беше Хенес.

— Не заслужаваш никакви документи, Бигман — каза тихо той.

— Без прилични документи не мога да си намеря друга работа. Работих при вас две години и свърших своята част от работата.

— Ти направи много повече от това. Махай се от пътя ми! — Той мина тежко покрай Бигман, приближи се до гишето и каза: — Нуждая се от опитен сеяч. Искам да е достатъчно висок. Той трябва да замени едно малко момче, от което желая да се освободя.

Бигман почувствува това.

— Ей богу, прав си! — извика той. — Аз наистина направих много повече. Искаш да кажеш, че бях дежурен, когато не би трябвало да бъда. Бях дежурен достатъчно дълго, за да те видя да пътуваш по пясъка на пустинята посреднощ. Само гдето на следващата сутрин не знаеше нищо за това, освен че бях преместен, защото съм го споменал. Но без документи за квалификация…

Хенес го погледна отегчено през рамо.

— Грисуълд, изхвърли този глупак — нареди той. Бигман не отстъпи, макар Грисуълд да бе направил две крачки към него.

— Добре. Един по един — каза той с пискливия си глас.

В този момент обаче се намеси Дейвид, който застана между тях.

— Вие сте на пътя ми, приятел — каза Грисуълд. — Трябва да изхвърля малко смет.

— Всичко е наред, Земни. Остави го на мен! — извика Бигман зад гърба на Дейвид.