Айзък Азимов: Космически скитник

Улиците бяха многолюдни, но никой не обръщаше внимание на обичайната гледка от пясъкоходи и земеделски работници.

— Ние ще седнем отпред — каза Хенес, — а вие и вашият приятел, Землянино, можете да седнете отзад.

Докато говореше, той седна на шофьорското място. Контролните уреди бяха в средата на предната преграда с центрирани върху тях ветрови стъкла. Грисуълд зае мястото вдясно от Хенес.

Бигман се отправи към задната част на колата и Дейвид го последва. Зад него имаше някой.

— Внимавай! — внезапно извика Бигман. Вторият от доверените хора на Хенес, с пепеляво брадато лице, се беше свил зад вратата на колата. Дейвид бързо се дръпна, но беше вече твърде късно. Последното, което видя, беше бляскавата цев на оръжието в ръката му. Той осъзна мекия мъркащ звук, но едва ли усети нещо. Един далечен глас каза: „Добре, Зъкис. Влез отзад и ги наблюдавай.“ Думите сякаш идваха от края на дълъг тунел. Имаше едно последно моментно усещане за движение напред и после пълна пустота.

Дейвид Стар се отпусна на седалката и от него изчезна последният признак на живот.

Разпокъсани светлинни петна плаваха покрай Дейвид Стар. Той бавно започна да усеща едно ужасно боцкане по цялото тяло и изолиран натиск в гърба. Натискът в гърба се свеждаше до факта, че той лежеше върху твърд дюшек. Боцкането, той знаеше, бе последица от пар-пистолета — едно оръжие, чието излъчване действуваше парализиращо върху нервните центрове в основата на мозъка.

Преди светлината да стане кохерентна и преди да почувствува добре заобикалящата го среда, той усети разтърсване на раменете и едно далечно ужилване на отсечени плесници по бузите си. Светлината плисна в отворените му очи и той вдигна изтръпналата си ръка, за да се предпази от следващата плесница.

Над него се бе навел Бигман с малкото си личице и чип топчест нос, почти докосващ неговия.

— Ей богу, помислих, че са те довършили! — възкликна той.

— Като че ли почти го направиха — каза Дейвид като се надигна на лакът. — Къде се намираме?

— В земеделския затвор. Човек няма полза да се опитва да излезе оттук. Вратата е заключена, а прозорците са с решетки. — Той изглеждаше подтиснат.

Дейвид се опипа под мишниците. Бяха му взели бластерите. Естествено! Това трябваше да се очаква.

— Бигман, тебе също ли те зашеметиха? — попита той.

Бигман поклати отрицателно глава.

— Зъкис ме хоризонтира с приклада на револвера си. — Той опипа предпазливо и с отвращение една област от черепа си. После се изпъчи. — Но първо почти му счупих ръката.

През вратата се чуха стъпки. Дейвид седна и зачака. Влязоха Хенес и един по-възрастен мъж с продълговато лице, украсено с бледо сини очи и сиви рунтави вежди, които изглеждаха фиксирани в постоянна дълбока бръчка. Облечен бе в градски костюм, който много приличаше на тези от Земята. Дори му липсваха марсианските ботуши до бедрата.

Хенес се обърна първо към Бигман.

— Отивай в склада за храна — нареди той — и първия път, когато кихнеш без разрешение, ще бъдеш счупен на две.

Хенес го изчака да излезе и заключи вратата след него. После се обърна към човека със сивите вежди.

— Този е, мистър Макиан. Нарича себе си Уилямс — представи го той.

— Имал си късмет, че само си го зашеметил, Хенес. Ако го беше убил, ценно олово щеше да отиде с него в пясъчния канал.

— Беше въоръжен. — Сви рамене Хенес. — Не можехме да рискуваме. Във всеки случай, той е тук, сър.

Те говореха за него, мислеше си Дейвид, сякаш той не беше там или бе само още една нежива част от леглото.

— Ей, ти там — строго се обърна към Дейвид Макиан. — Тази ферма е моя. Всичко на повече от сто мили във всяка посока е на Макиан. Тук аз казвам кой да бъде освободен или затворен, кой да работи или гладува и дори кой да живее или умре. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — отвърна Дейвид.

— Тогава бъди откровен и няма от какво да се страхуваш. Ако се опиташ да скриеш нещо, ние рано или късно ще го разберем и може би ще трябва да те убием. Разбираш ли ме все още?

— Отлично.

— Уилямс ли ти е името?

— Това е единственото име под което съм на Марс.

— Достатъчно откровено. Какво знаеш за отравянето с храна?

Дейвид спусна краката си от леглото.

— Сестра ми умря след една следобедна закуска с хляб и конфитюр — каза той. — Тя бе дванадесетгодишна, а се просна там мъртва още с конфитюр по лицето. Повикахме доктор. Той каза, че е отровена от храна и ни предупреди да не ядем нищо в къщи, докато не се върне с подходяща екипировка за анализ. Не се върна. Вместо него дойде друг, който изглежда имаше твърде голяма власт. Придружаваха го двама мъже в цивилни дрехи. Той ни накара да опишем как е станало всичко и после ни каза че е починала от сърдечен удар. Ние му казахме, че това е смешно, защото сестра ми никога не е страдала от сърце, но той не поиска да ни чуе. Предупреди ни, че ако разпространяваме смешни истории относно отравяне с храна, ще си имаме неприятности. После той взе буркана с конфитюр със себе си. Дори се беше ядосал, че сме избърсали конфитюра от устните на моята сестра.