Айзък Азимов: Космически скитник

Като се отправи към гишето, над което светеше надпис „Наемане на земеделски работници“, Дейвид чу около себе си тропот на крака.

— Стой! Забави ход, приятелю! — извика един писклив глас.

Дребният мъж му бе препречил пътя.

— Какво мога да направя за вас? — попита Дейвид. Дребосъкът внимателно го огледа, после протегна ръка и я облегна небрежно на талията на землянина.

— Кога слезе от подвижната стълба? — попита той.

— Каква стълба?

— Землянин, при това твърде обемист. Тясно ли ти стана там?

— Да, аз съм от Земята.

Дребният мъж отпусна ръцете си една след друга надолу, така че те се удариха с плясък в ботушите му. Този жест на земеделските работници означаваше налагане на собствената воля.

— В такъв случай — рече той, — предполагам, че ще заемете чакаща позиция и ще оставите един тукашен жител да си осигури работа.

— Както обичате — отвърна Дейвид.

— А ако имате някакви възражения относно реда си, можем да ги разгледаме, когато излезем оттук или по всяко време след това. Казвам се Бигман 1 1 Голям мъж — бел.пр. . Аз съм Джон Бигман Джонс, но можете навсякъде да ме намерите под името Бигман. — Той направи пауза и после добави — Това, замлянино, е моят прякор. Някакви възражения?

— Никакви — отвърна сериозно Дейвид.

— Отлично! — рече Бигман и отиде към гишето.

Дейвид се усмихна, когато другият се обърна с гръб и седна да чака.

Дейвид беше на Марс по-малко от дванадесет часа и за това време бе успял да регистрира кораба си под чуждо име в обширния подземен гараж извън града, да наеме стая за през нощта в един от хотелите и да прекара няколко часа в сутрешна разходка из покрития с купол град.

На Марс имаше само три такива града. Тяхната малобройност бе продиктувана от разходите за поддържане на огромните куполи и снабдяването с потоци енергия, необходима за осигуряване на земна температура и притегляне. Този, Уинград-сити, кръстен на името на първия човек, достигнал Марс — Робърт Клара Уинград, бе най-големият. Той почти по нищо не се отличаваше от един град на Земята. Беше почти парче от нея, отрязано и поставено на друга планета, сякаш хората на Марс, намиращи се на тридесет и пет милиона мили от Земята при най-голямото доближаване между двете планети, трябваше да скрият някак си този факт от себе си. В центъра на града, където височината на елипсовидния купол достигаше четвърт миля, имаше дори двадесететажни сгради. Липсваха само две неща: слънце и синьо небе. Самият купол беше прозрачен. Денем той разпръскваше слънчевата светлина равномерно върху цялата площ на града от десет квадратни мили. Интензивността на светлината във всички зони на купола беше слаба, така че за хората в града „небето“ бе бледожълто. Общият ефект обаче беше приблизително еквивалентен на земен облачен ден. С настъпването на нощта куполът избледняваше и изчезваше в беззвездната чернота. Но тогава светваха уличните светлини и Уинград-сити приличаше повече от всякога на Земята. В сградите изкуственото осветление се използуваше през цялото денонощие.

Внезапно избухнала разправия накара Дейвид да вдигне поглед.

— По дяволите! — викаше Бигман. — Вие сте ме вписали в черния списък!

Мъжът зад гишето изглеждаше объркан. Той имаше пухкави бакенбарди, с които пръстите му продължаваха да си играят.

— Нямаме черни списъци, мистър Джонс… — започна той.

— Казвам се Бигман. Какво има? Страхувате ли се да покажете приятелското си отношение? Първите няколко дни ме наричахте Бигман.

— Нямаме черни списъци, Бигман. Сега не се търси работна ръка за фермите.

— Какво говорите? Онзи ден Тим Дженкинс бе назначен само за две минути.

— Дженкинс има опит с ракетите.

— Аз мога да управлявам ракета не по-лошо от Тим.

— Но тук сте записан като сеяч.

— И то добър. Нямате ли нужда от сеячи?

— Слушай, Бигман — каза човекът зад гишето, — записал съм те в списъка на резервите. Това е всичко, което мога да направя. Ще ти се обадя, ако нещо се промени. — Той впи поглед в регистрационната книга пред себе си, проследявайки равнодушно записаното в нея.

— Добре, но аз ще стоя тук, докато получите следващото работно място — отвърна през рамо Бигман, отдалечавайки се от гишето. — Ако не ме искат, нека ми го кажат в лицето, разбирате ли? Лично на мен, Джон Бигман Джонс.

Мъжът зад гишето не отговори. Бигман, мърморейки под нос, седна да чака.

Дейвид стана и отиде към гишето. Никой друг не оспори реда му.