Айзък Азимов - Луните на Юпитер

— Той беше човек, който много силно желаеше нещо, по тази причина направи злини и заплати за тях — каза тихо, навел глава, Норич.

— Той е направил каквото сириусианите са го помолили да направи — добави Лъки. — Това беше престъплението му. Той извърши саботаж и…

Норич настръхна, когато паузата в забележката на Лъки се удължи.

— И какво? — попита той.

— И е довел вас на борда на кораба. Отказал е да се присъедини към екипажа без вас. Вие самият ми казахте, че само благодарение на него сте били определен да бъдете на борда на „Юпитерианска луна“. Вие сте робот шпионин — повиши тон Лъки, — подставен от сириусианите. Вашата слепота ви прави да изглеждате невинен в очите на другите от проекта, но на вас не ви е нужно зрение. Вие убихте В-жабата и помогнахте на Съмърс да напусне незабелязано кораба. Собствената ви смърт не означава нищо за вас въпреки заповедите, формулирани в третия закон. И накрая, вие ме заблудихте, показвайки емоции, които долових чрез В-жабата, изкуствени емоции, вградени във вас от сириусианите.

Това беше условният сигнал, който Бигман чакаше. Вдигнал високо дръжката на своя бластер, той се нахвърли върху Норич, чиито несвързани протести не се обединяваха в думи.

— Знаех, че си ти — крещеше Бигман, — и ще те смажа!

— Не е вярно — проплака Норич, като едва проговори.

Той вдигна ръце и залитна назад.

Внезапно Мът се стрелна на слабата бяла светлина. Той яростно се втурна през тази четвърт миля, която го отделяше от мъжете, насочвайки се право към Бигман.

Бигман не се смути. С едната си ръка той улови Норич за рамото, а с другата вдигна бластера.

Тогава Мът рухна!

Краката му се вдървиха още докато беше на десет стъпки от борещата се двойка и той, търкаляйки се, мина покрай тях, докато накрая замръзна неподвижно. През стъклото на шлема му се виждаха застиналите в отворено положение, сякаш по средата на лай, челюсти.

Бигман остана все така заплашително надвесен над Норич, като че ли също бе замръзнал.

Лъки с бързи крачки се приближи до животното. Той използува лопатата си като нож, за да разцепи скафандъра на Мът по дължината на тялото му от врата до опашката. После възбудено разцепи и кожата на врата му и ловко го опипа с облечените си в броня пръсти. Откри малко кълбо, което не беше кост. Опита се да го извади, но срещна съпротива. Със затаен дъх Лъки преряза жиците, които задържаха кълбото на мястото му, и стана, почти премалял от облекчение. Основата на мозъка беше логичното място за поставяне на задействуван от мозъка механизъм и Лъки го бе открил. Сега вече Мът не застрашаваше никого.

— Кучето ми! Какво направихте с кучето ми? — извика Норич, сякаш инстинктивно почувствувал загубата на Мът.

— Това не е куче, Норич — каза тихо Лъки, — и никога не е било. Това беше робот. Хайде, Бигман, води го към кораба. Аз ще нося Мът.

Лъки и Бигман се намираха в кабината на Панър. „Юпитерианска луна“ бе отново в полет. Йо бързо оставаше назад и вече се беше смалил до размера на малка монета.

— Какво го издаде? — попита Панър.

— Куп неща, които не проумях навреме — каза мрачно Лъки. — Всяка улика ме насочваше твърдо към Мът, но аз толкова съсредоточено търсех хуманоиден робот, бях дотолкова вътрешно убеден, че роботът трябва да има човешки облик, че се разминавах с истината, макар тя да ме гледаше право в очите.

— Тогава кога проумяхте?

— Когато Съмърс се самоуби, скачайки от скалата. Аз го гледах да лежи на земята и си спомнях как Бигман пропадна в амонячния сняг и как едва не загина. Тогава си помислих, че Мът го няма, за да спаси този… И това ми помогна.

— Как? Не разбирам.

— Как Мът спаси Бигман… Когато кучето изтича покрай нас, Бигман беше някъде под снега и изобщо не се виждаше. Въпреки това Мът се гмурна в снега, отправяйки се без колебание към него, и го извлече навън. Ние приехме това, без да помислим, защото някак си очакваме от кучетата да откриват неща, които не могат да се видят, посредством обонянието си. Главата на Мът обаче бе затворена в шлем. Той не можеше нито да види, нито да подуши Бигман и все пак го намери без затруднение. Трябваше да забележим, че се бе намесило необикновено сетивно възприятие. Ще открием точно какво е то след като нашите роботолози поработят върху тялото на Мът.

— Сега, когато обяснявате — каза Панър, — всичко изглежда съвсем ясно. Кучето се е издало, защото първият закон го е принудил да не позволи на човешко същество да бъде причинена вреда.