Айзък Азимов - Луните на Юпитер

— Да го хванем, Лъки — рече Бигман и направи дълъг скок далече от скалата. Лъки го последва.

На Земята, а дори и на Марс, този скок би бил смъртоносен. На Йо обаче той можеше да предизвика само леко сътресение. Двамата паднаха долу със свити колене, и се претъркулиха, за да смекчат удара. Лъки пръв скочи на крака и се отправи към Съмърс, който лежеше неподвижно.

Бигман пристигна задъхан.

— Хей, този скок не беше най-лесният, който аз… Какво се е случило с приятелчето?

— Мъртъв е — отвърна Лъки. — От начина, по който звучеше гласът му, разбрах, че кислородът му е на свършване. Беше почти в безсъзнание. Затова го карах да говори бързо.

— Човек може да бъде в безсъзнание дълго време — каза Бигман.

— Той се подсигури — поклати глава Лъки. — Наистина не искаше да бъде заловен. Точно преди да скочи, отвори шлема си за отровния въздух на Йо и се удари в скалата.

Лъки отстъпи встрани и Бигман можа да хвърли поглед на смазаното лице на Съмърс.

— Бедният глупак — каза Лъки.

— Бедният предател! — поправи го гневно Бигман. — Той сигурно е знаел отговора, но не ни го каза. Сега вече не може.

— Не е необходимо, Бигман — каза Лъки. — Аз мисля, че сега го зная.

— Наистина ли? — гласът на малкия марсианец се извиси до писък. — И какъв е той. Лъки?

— Не сега — отвърна Лъки и погледна Съмърс, чиито мъртви очи бяха втренчени в чуждото небе. — Съмърс се отличава с едно нещо — продължи Лъки. — Той е първият човек, умрял на Йо.

Лъки вдигна поглед. Слънцето се скриваше зад Юпитер.

— Скоро ще се стъмни — каза той. — Да се връщаме на кораба.

Бигман се разхождаше из кабината им. Можеше да направи само по три крачки в едната посока и по три в обратната, но се разхождаше.

— Лъки, ако ти знаеш отговора — каза Бигман, — защо тогава не…

— Аз не мога да предприемам обикновени действия — прекъсна го Лъки — и да рискувам да стане експлозия. Остави ме, Бигман, да действувам, когато трябва и по начина, който смятам за най-правилен.

В гласа му имаше твърдост, което съвсем разстрои Бигман.

— Е, защо тогава си губим напразно времето на Йо заради това приятелче? Той е мъртъв и нищо повече не може да се направи за него.

— Едно нещо… — започна Лъки и в този момент светна входният сигнал. — Отвори, Бигман — каза той. — Сигурно е Норич.

Наистина беше Норич. Слепият инженер влезе, воден от кучето си Мът.

— Научих за Съмърс, Съветнико — каза Норич. — Ужасно нещо е да си помисли човек, че той се е опитал да… да… Ужасно е, че е бил предател. Но все пак някак го съжалявам.

— Зная — кимна Лъки, — затова ви помолих да дойдете. Сега на Йо е тъмно. Има слънчево затъмнение. Ще дойдете ли с мен навън да го погребем, когато затъмнението премине?

— Разбира се. Ние бихме направили толкова и за всеки друг, нали?

Норич отпусна ръката си, сякаш да потърси утешение в муцуната на Мът, а кучето се приближи и се притисна до своя господар, като че ли смътно изпитваше нужда да му предложи съчувствието си.

— Помислих си, че и вие ще пожелаете да дойдете — каза Лъки. — В края на краищата, бяхте му приятел. Сигурно бихте искали да му отдадете последната си почит.

— Благодаря ви. Наистина бих искал — отвърна Норич и слепите му очи се навлажниха.

Лъки съобщи на командира за своето намерение точно преди да сложи шлема на главата си.

— Това ще бъде последното ни излизане навън — каза той. — Когато се върнем, ще можем да излетим за Юпитер-9.

— Добре — съгласи се командирът. В очите му се четеше едно неизказано разбиране.

Лъки постави шлема на главата си, а в другия ъгъл на пилотското помещение чувствителните пръсти на Норич се движеха внимателно върху гъвкавия скафандър на Мът, за да се увери, че отвсякъде е добре закопчан. Вътре, в остъкления отпред странен шлем върху главата на Мът, челюстите на кучето се движеха и се чуваше лай. Очевидно кучето разбираше, че са тръгнали да се разхождат на слабата гравитация и се радваше на тази възможност.

Първият гроб на Йо бе направен. Изкопаха го в твърдата скалиста почва с нагнетателни лопати, а после го уплътниха с едрозърнест пясък. Най-отгоре като знак поставиха голям валчест камък.

Тримата мъже стояха около гроба, а Мът бродеше из околността, и както винаги се опитваше да души през метала и стъклото, които не му позволяваха да използува обонянието си.

Бигман, който знаеше, че Лъки иска от него да направи нещо, и знаеше какво, но не знаеше защо, чакаше напрегнато.