Айзък Азимов - Прелюдия за Фондацията

Селдън се облещи.

— Какво се опитвате да направите? Да ме изплашите ли?

— Опитвам се да ви предупредя.

— Не вярвам на приказките ви.

— Нима? Преди малко промълвихте, че нещо е било грешка. Дали нямахте предвид представянето на вашия доклад на конференцията, което ви е вкарало в такава беля, в каквато не бихте желали да се забърквате?

Селдън тревожно прехапа устни. Това предположение беше прекалено близо до истината… и в този момент долови присъствието на натрапници.

Не бе забелязал сенките им, тъй като светлината беше твърде мека и равномерна, за да допусне наличието им. Просто мярна с крайчеца на окото си някакво смътно движение, което в следващия миг се прекрати.

Селдън вдигна очи. Пред него стоеше един младеж и го гледаше отвисоко с израз на учудено презрение. Леко встрани стоеше друг — може би малко по-млад. И двамата бяха едри и изглеждаха яки.

Математикът прецени, че са облечени по последна транторианска мода — смело контрастиращи цветове, широки пояси с ресни, заоблени шапки с широка периферия и две провиснали към задната част на врата яркорозови ленти.

В очите му това изглеждаше забавно и той се усмихна. Младежът пред него моментално се озъби:

— На какво се хилиш, бе, издънко?

Селдън пренебрегна обръщението и кротко каза:

— Моля да простите усмивката ми. Просто се наслаждавах на вашия костюм.

— На моя костюм? Тъй ли? А ти какво носиш? Какви са тия жалки вехтории, дето ги мислиш за дрехи?

Момъкът протегна ръка и пръстът му перна ревера на Селдъновото яке — безобразно монотонно и мрачно, както сам ученият си помисли, в сравнение с игривите цветове на модната одежда.

— Опасявам се, че това са дрехи от Външните светове — каза той. — Други нямам.

Успя да забележи, че онези неколцина души, които седяха в малкия парк, станаха и си тръгнаха. Изглежда надушиха, че се задават неприятности, и нямаха никакво желание да останат наблизо. Селдън се зачуди дали новият му приятел, Чувек, също е поел с тях, но чувстваше, че няма да е благоразумно да отвърне очи от младежа, който стоеше насреща му. Леко се люшна назад в стола си.

— Ти Външен ли си? — запита момъкът.

— Точно така. Прочие и дрехите ми са такива.

— Прочие? Туй пък що за дума е? Външна дума?

— Исках да кажа, че това е причината моите дрехи да ви се виждат странни. Тук съм на посещение.

— От коя планета си?

— Хеликон.

Веждите на младежа се придвижиха една към друга.

— Никога не съм я чувал.

— Тя не е голяма.

— Защо не се върнеш там?

— Така и възнамерявам. Утре заминавам.

— По-скоро! Сега!

Младежът погледна партньора си. Селдън проследи погледа му и за миг мерна Чувек. Не беше се махнал, ала паркът бе пуст, като се изключат той самият, журналистът и двамата младежи.

— Мислех днес да видя каквото мога… — подзе ученият.

— Не. Не го мислиш. Отиваш си вкъщи сега.

Селдън се усмихна.

— Съжалявам. Няма да си ида.

Младежът кимна към партньора си.

— Марби, харесват ли ти дрехите му?

Споменатият проговори за пръв път:

— Не. Гадни са. Ще си изповръщам червата.

— Не може да го оставим да се разхожда и да кара хората да си повръщат червата. Не е добре за здравето им.

— Не, Ейлем, в никакъв случай — потвърди Марби.

Ейлем се ухили.

— Е, добре. Чу какво рече моят приятел.

Сега обаче се обади Чувек:

— Слушайте, вие двамата, Ейлем, Марби или каквито са ви там имената. Позабавлявахте се достатъчно. Защо не си тръгнете?

Ейлем, който леко се бе наклонил към Селдън, се изправи и се обърна.

— Ти кой си?

— Не е твоя работа — отсече Чувек.

— Транторианец?

— И това не е твоя работа.

Ейлем се намръщи и каза:

— Облечен си по транторски. Ти не ни интересуваш, така че ни си търси белята.