Дали постоянно беше тъй? Сети се за сивия ден навън, когато отиваше на срещата с императора. Спомни си и всички онези мрачни, студени или горещи сезони, дъждовните и снежни дни у дома на Хеликон и се зачуди дали те могат да липсват някому. Беше ли необходимо да седиш в такъв парк на Трантор и ден след ден да имаш идеално време, така че да ти се струва, че въобще не си заобиколен от каквото и да било, за да стигнеш дотам да ти липсва виещият вятър или лютият студ, или пък задушаващата влажност?
Може би. Но не още на първия, втория или седмия ден. А той разполагаше само с този един-единствен и утре трябваше да замине. Смяташе да му се наслаждава, докато още има тая възможност. В края на краищата не бе изключено никога повече да не се върне на Трантор.
И все пак продължаваше да се терзае от факта, че бе разговарял тъй независимо с човек, който е в състояние само с бегъл жест да се разпореди някой да бъде хвърлен в затвора или екзекутиран; или, в най-благоприятния случай, да се погрижи за неговата социална смърт чрез лишаването му от ранг и подходяща работа.
Преди да си легне, той бе прегледал написаното за Клеон Първи в енциклопедичната част на компютъра в своята хотелска стая. Императорът бе силно възвеличаван, както, без съмнение, са били възвеличавани приживе всички негови предшественици независимо от заслугите им. Селдън не обърна внимание на суперлативите, но бе заинтригуван от факта, че Клеон е роден в Двореца и никога не бе напускал принадлежащите му земи. Сиреч никога не бе излизал на самия Трантор, в която и да е част от многокуполния свят. Вероятно беше просто въпрос на сигурност, но освен това означаваше, че той се намира в затвор, без значение дали го признава пред самия себе си, или не. Може би най-луксозният в Галактиката, но все пак затвор…
И макар императорът да изглеждаше с меки обноски и да не бе проявил никакви признаци, че е такъв кръвожаден автократ, каквито се бяха оказали някои от предшествениците му, не беше за препоръчване да привлечеш вниманието му. Ето защо мисълта за утрешното отпътуване към Хеликон подейства ободрително на Селдън, нищо че в родния му град щеше да го посрещне зима (и то доста свирепа в момента).
Той вдигна поглед към ярката дифузна светлина. Въпреки че по принцип тук не можеше да вали, атмосферата съвсем не бе суха. Недалеч от него бликаше фонтан; растенията бяха зелени и вероятно никога не изпитали жажда. От време на време храсталакът прошумоляваше, сякаш вътре се криеха някакви животинки. Долови тихото жужене на пчели.
Действително, макар цялата Галактика да говореше за Трантор като за изкуствен свят от метал и керамика, поне на този малък участък земя той определено изглеждаше провинциален.
От парка се бяха възползвали още неколцина души. Недалеч имаше доста хубавичка млада жена, само че тя се бе привела над своя четец и Селдън не можеше да види ясно лицето й. Покрай него мина някакъв мъж, погледна го бегло и без любопитство, сетне се разположи на седалката насреща му, прехвърли обутия си в тесен розов панталон крак връз другия и се зарови в купчина факсове.
Тук изглежда бе модерно мъжете да се обличат в пастелни тонове, докато жените носеха най-вече бяло. Той с неодобрение зяпна собствения си хеликонски костюм, в който преобладаваше убито кафявото. Ако трябваше да остане на Трантор — въпреки че определено не възнамеряваше, щеше да му се наложи да си купи подходящи дрехи, защото иначе би се превърнал в обект на любопитство, насмешки или дори антипатия. Човекът с факсовете, например, се бе загледал в него — този път по-любопитно — очевидно заинтригуван от дрехите му, издаващи пришълец от Външните светове.
Селдън изпита облекчение, че онзи не се усмихна. Би могъл философски да понесе да му се присмиват, но определено не можеше да се очаква, че това ще му е приятно.
Мъжът насреща му като че бе потънал в някакъв свой вътрешен спор. В един момент изглеждаше тъй, сякаш ще го заговори, но после като че ли премисли, а след това отново му се прищя да каже нещо. Математикът се зачуди какъв ли ще е изходът от тази душевна борба.
Започна по-внимателно да го разглежда. Беше висок, добре сложен, с широки рамене и без никаква следа от коремче. Имаше светлокестенява коса и бе гладко избръснат; сериозна физиономия, оставяща впечатление за сила, макар да не се забелязваха набъбнали мускули; лице с донякъде тежки черти — приятно, без в него да има нещо кой знае колко красиво. Когато най-подир мъжът загуби вътрешната битка със себе си (или, може би, я спечели) и се приведе към него Селдън вече бе решил, че го харесва.
Читать дальше