Айзък Азимов - Прелюдия за Фондацията

— На него не му се е налагало да се учи да заповядва, нито пък на изкуството да взима решения.

— Демерцел, понякога се чудя дали не ми се присмиваш.

— Сир? — укорително възкликна първият министър.

— Е, няма значение. Я да се върнем на този твой изтърван топ. Защо смяташ, че е опасен? На мен ми се видя просто един наивен провинциалист,

— Така е. Все пак той е направил тази математическа разработка…

— Но твърди, че е безполезна.

— Вие обаче помислихте, че може и да е от полза. Като ми обяснихте, и аз реших така. Други хора биха могли да си помислят същото. Сега, когато насочихме ума му към това, самият математик може да започне да смята тъй. И кой знае дали няма да открие някакъв начин за нейното използване. Ако успее, тогава предвиждането на бъдещето, колкото и мъгляво да е, ще означава голяма власт. Дори той да не иска тази власт за себе си — някакво висше самоотречение, което винаги ми се е струвало малко вероятно — би могъл да бъде използван от някои хора…

— Аз се опитах да го използвам. Той не пожела.

— Не, Селдън просто не беше мислил за това. Може би обаче сега ще помисли. И ако не се заинтересува да бъде използван от вас, дали не би могъл да бъде убеден от, да речем, кмета на Што 4 4 На английски името на сектора се произнася Уай (Wye). Тъй като в „Битката за Фондацията“ Азимов не го е вмъкнал в любимите си каламбури, аз просто го транскрибирах фонетично и там то се появи така, както се произнася. По същия начин обаче се произнася и Why (защо). Понеже, както сами ще се убедите, и в настоящия роман каламбурите валят един след друг, се наложи да прибягна до смислов превод. Моля читателите да ме извинят за тази непоследователност. — Бел.пр. ?

— Защо пък ще иска да помогне на Што, а не на нас?

— Както той обясни, трудно е да се предвидят емоциите и поведението на отделните индивиди.

Клеон навъсено се умисли.

— Наистина ли смяташ, че е в състояние да развие тая своя психоистория до степен тя да стане действително полезна? Той самият е съвсем сигурен, че не може.

— Не е изключено с времето да реши, че е било неправилно да отрича подобна възможност.

— В такъв случай, предполагам, е трябвало да го задържа?

— Не, сир — отвърна Демерцел. — Вашият инстинкт правилно ви е посъветвал да го оставите да си иде. Затворничеството, под каквато и маска да бъде, щеше да предизвика негодувание и отчаяние, които не биха спомогнали нито той да доразвие идеите си, нито да пламне от желание да ни сътрудничи. По-добре е да го оставим да си отиде, както вие сторихте, но да го държим завинаги чрез една невидима каишка. По този начин ще можем да следим да не бъде използван от някой ваш враг, сир, и в същото време да сме сигурни, че когато му дойде времето и той изгради своята наука, ще можем да дръпнем каишката и да го доведем при нас. Тогава вече бихме могли да се покажем… по-настоятелни.

— Само че какво ще стане, ако някой мой враг, или по-скоро враг на империята, тъй като в края на краищата империята — това съм аз… та какво ще стане, ако някой мой враг наистина научи за него или ако той по собствена инициатива поиска да служи на такъв враг? Нали разбираш, не мисля, че това не е възможно.

— И не би трябвало да го мислите, сир. Аз ще гледам то да не се случи, но ако въпреки всичките ми усилия стане така, би било по-добре да не го притежава никой, отколкото да е в услуга на неподходящ човек.

Клеон изглеждаше леко притеснен от последните думи.

— Демерцел, ще оставя цялата тази работа в твои ръце, но се надявам, че не действаме твърде прибързано. Все пак той може и да не е нищо повече от обикновен пропагандатор на една теория, която не действа и не е в състояние да бъде полезна.

— Напълно е възможно, сир, но би било по-безопасно да предположим, че този човек е или поне може да се окаже важен.

— Добре тогава — рече императорът. — Надявам се, че няма да ми се наложи да науча подробностите, ако те се окажат неприятни.

И Демерцел отвърна:

— Мисля, че то няма и да е необходимо, сир.

Селдън имаше на разположение една вечер, една нощ и част от утрото, за да размисли над срещата си с императора. Или, най-малкото, променящите се характеристики на осветлението по коридорите, площадите и парковете на Имперския сектор на Трантор създаваха впечатлението, че са изминали цяла вечер, нощ и част от сутринта.

Той се настани в един малък парк на малка пластмасова седалка, която се самооформи плътно по неговото тяло така, че да му бъде удобно. Съдейки по светлината, изглеждаше, че е някъде около средата на сутринта, и въздухът бе точно толкова хладен, колкото трябваше да е свеж, без обаче да щипе.