Айзък Азимов - Фондацията

Погледът на Малоу се зарея към добре поддържаната градина. Може би високите мъже със странно конструираните, но съвсем явно смъртоносни оръжия да се криеха из ъглите като предпазна мярка срещу самия него. Това щеше да е разбираемо. Но високите, укрепени със стоманени греди стени, които ограждаха градината, явно са били подсилени наскоро — неподхождаща на толкова многообичания Аспер постъпка.

— В такъв случай щастие е, че трябва да имам работа с вас, Комодор — поде Малоу. — На деспотите и монарсите в съседните светове, лишени от облагите на просветеното управление, често им липсват качествата, които правят многообичан даден владетел.

— Като какви? — в гласа на Комодора прозвуча предпазлива нотка.

— Като загрижеността им за интересите на техния народ. Вие от своя страна ще разберете.

Комодорът не откъсваше поглед от настланата с чакъл пътека, по която вървяха. Зад гърба му двете ръце се милваха взаимно.

— Досега — продължи Малоу спокойно — търговията между нашите две нации страдаше от ограниченията, наложени от нашите търговци и вашето правителство. За вас сигурно отдавна е очевидно, че неограничената търговия…

— Свободната търговия! — промърмори Комодорът.

— Добре, свободната търговия. Трябва да разберете, че тя ще е от полза и за двете страни. Вие имате неща, които са ни необходими, а ние притежаваме други, нужни на вас. За да се повишава благоденствието, трябва само да ги обменяме. Просветен владетел като вас, приятел на народа — бих могъл да кажа човек от народа — не се нуждае от разяснения по този въпрос. Няма да обиждам вашия интелект, като ви давам такива.

— Вярно е! Разбрал съм го. Но какво да се прави? — Гласът му се превърна в жаловит хленч. — Вашите хора винаги са били толкова неблагоразумни. Аз съм за толкова търговия, колкото може да понесе икономиката ни, но не при вашите условия. Не съм единственият господар тук. — Гласът му се засили. — Аз съм само слуга на общественото мнение. Моят народ не иска търговия, която блести в яркочервено и златно.

— Задължителна религия? — Малоу се поизправи.

— В действителност викани е било така. Сигурно си спомняте случая с Аскон преди двадесет години. Най-напред им продадоха ваши устройства, после вашите хора поискаха пълна свобода за мисионерска дейност и с цел устройствата да работят изправно — да бъдат изградени Храмове на здравето. След това бяха основани религиозни училища; право на автономност за всички служители на религията и какъв беше резултатът? Сега Аскон е неразделна част от системата на Фондацията, а Великия магистър не може да каже, че е негово дори собственото му бельо. О, не! О, не! Достойнството на един независим народ никога не би могло да понесе това.

— Всичко, което изброихте, няма нищо общо с онова, което предлагам — вметна Малоу.

— Няма ли?

— Не. Аз съм майстор-търговец. Моята религия са парите. Целият този мистицизъм и фокуси на мисионерите ме дразнят и съм доволен, че вие отказвате да ги подкрепяте. Това ви прави човек от мой тип.

Смехът на Комодора прозвуча пронизително и нервно.

— Добре казано! Фондацията трябваше по-рано да изпрати човек от вашата величина. — Той положи приятелски ръка върху едрото рамо на търговеца. — Но, човече, вие ми разказахте само половината. Казахте ми каква не е пречката. А сега ми обяснете каква е.

— Единствената пречка, Комодор, е, че вие ще бъдете обременен с огромни богатства.

— Наистина ли? — прогъгна той. — Но за какво са ми богатства? Истинското богатство е любовта на собствения ти народ. А аз я имам.

— Можете да притежавате и двете, защото е възможно с едната ръка да събирате злато, а с другата — любов.

— Е, това, млади човече, би било интересно явление, стига да беше възможно. Как бихте го постигнали?

— О, по няколко начина. Трудността е да се избере един от тях. Да видим. Е, например луксозни стоки. Този предмет тука… — Малоу внимателно извади от вътрешния си джоб плоска верижка от полиран метал. — Този например.

— Какво е това?

— Трябва да се покаже. Можете ли да повикате някое момиче? Всяка млада жена ще свърши работа. И огледало в цял ръст.

— Хммм. Тогава да влезем вътре.

Комодорът наричаше покоите си къща. Населението несъмнено би ги назовало дворец. За опитния поглед на Малоу сградата необичайно много приличаше на крепост. Беше построена върху възвишение, издигащо се над столицата. Стените к бяха дебели и укрепени. Подходите към нея се пазеха, а разпределението вътре беше пригодено за отбрана. Малоу мрачно си помисли, че това е тъкмо жилище като за Аспер… Многообичания.