Айзък Азимов - Фондация и Земя

— Да, Голан — тихо продума Пелорат, гледайки върховете на обувките си. След секунда добави:

— Да речем, че го разглеждаш по този начин. Ако беше едноклетъчно създание…

— Знам, какво ще кажеш, Янов. Забрави го. С Блис вече обсъждахме тази аналогия.

— Не, само помисли за миг. Нека си представим едноклетъчни организми с човешко равнище на съзнанието, надарени със силата на мисълта и изправени пред възможността да станат многоклетъчен организъм. Няма ли същинските едноклетъчни да оплакват загубата на своята индивидуалност и ядно да отхвърлят задаващия се принудителен строг надзор над личността им от страна на общия организъм? И нима ще са прави? В състояние ли е отделната клетка дори само да подозира мощта на човешкия мозък?

Тривайз яростно тръсна глава.

— Не, Янов, аналогията е лъжлива. Едноклетъчните организми нямат съзнание, нито каквато и да е сила на мисълта — а ако ги притежават, те са толкова безкрайно малки, че спокойно могат да се смятат за нулеви. За тях да се комбинират и да загубят индивидуалността си означава да загубят нещо, което в действителност никога не са имали. Едно човешко същество обаче има съзнание и притежава сила на мисълта. То може да загуби истинско съзнание и истинска интелигентност, така че аналогията ти пропада.

За известно време между двамата се настани мълчание, почти потискаща тишина; най-сетне Пелорат, опитвайки се да прехвърли разговора в нова посока, попита:

— Защо гледаш през предния илюминатор?

— Навик — криво се усмихна Тривайз. — Компютърът ми докладва, че нито ме следват геянски кораби, нито пък се задава сейшелска флотилия, за да ме посрещне. И въпреки това се вглеждам, успокоявам се от собствените си сетива, които не виждат такива кораби, макар сензорите на компютъра да са стотици пъти по-зорки и по-проницателни от моите очи. Нещо повече, той може много деликатно да долови характеристики на пространството, които човешките рецептори при никакви обстоятелства няма да отчетат. И макар че знам всичко това, пак се взирам.

— Голан, ако наистина сме приятели… — започна Пелорат.

— Обещавам ти да не правя нищо, което ще огорчи Блис; или поне нищо такова, което съм в състояние да избегна.

— Не, става дума за друго. Ти криеш целта на пътуването ни, като че ли не ми се доверяваш. Къде отиваме? Да не би да смяташ, че знаеш къде е Земята?

Тривайз го погледна и вдигна вежди.

— Съжалявам. Пазех тайната само за себе си.

— Да, но защо?

— Защо наистина — отвърна като ехо съветникът. — Чудя се, приятелю, дали не е заради Блис.

— Блис? Не искаш тя да узнае? Стари друже, на нея може напълно да й се вярва.

— Не е там работата. Каква полза има да не й вярвам? Подозирам, че ако пожелае, тя може да измъкне от ума ми всяка моя тайна. Но, струва ми се, причината е много по-простичка. Имам усещането, че ти вече обръщаш внимание само на нея и аз на практика не съществувам за теб.

Пелорат придоби ужасен вид.

— Това не е вярно, Голан.

— Знам, но се опитвам да анализирам чувствата си. Преди малко дойде уплашен за нашето приятелство и като поразмислих над това, стори ми се, че съм имал същите страхове. Не съм си го признавал открито, но мисля, че съм се усещал откъснат заради Блис. Може би се опитвам да си върна, като сприхаво крия нещата от теб. Хлапашка работа.

— Голан!

— Аз казах, че е хлапашка работа, нали тъй? Само че кой от време на време не прави хлапащини? Както и да е, ние сме приятели. Вече се разбрахме по въпроса, така че няма да играя повече детински игрички. Отиваме на Компорелон.

— Компорелон? — Пелорат явно не можеше да се сети откъде името му е познато.

— Сигурно помниш моя колега, предателя Мун Ли Компор. Срещнахме го на Сейшел.

На лицето на историка се появи израз на просветление.

— Разбира се, че си спомням. Компорелон беше светът на неговите предци.

— Ако наистина е така. Не вярвам безусловно на всичко, което Компор казва. Само че Компорелон наистина е доста известен свят и Мун твърдеше, че неговите обитатели знаели за Земята. Е, ще идем там и ще попроучим. Може да не ни доведе до нищо, но това в момента е единствената ни отправна точка.

Пелорат се прокашля и придоби съмняващо се изражение.

— О, скъпи ми друже, сигурен ли си?

— Няма нищо, за което да бъда сигурен или несигурен. Съществува просто някаква отправна точка и колкото и несигурна да е, нямаме друг избор, освен да тръгнем по следата.

— Да, само че ако го направим въз основа на онова, което ни каза Компор, може би трябва да обмислим всичко, което той съобщи. Аз вече си спомням, че съветникът съвсем категорично твърдеше, че Земята не съществувала като жива планета — повърхността й била радиоактивна и абсолютно безжизнена. А ако е тъй, тогава отиваме на Компорелон просто за нищо.