Айзък Азимов - Фондация и Земя

— Да, ама ми дойде — отвърна Пелорат.

— Не го прави на въпрос, Тривайз — намеси се Блис. — Във всеки момент на Гея има хиляди човешки същества, които са заети със секс; милиони, които ядат, пият или се занимават с нещо друго, дето доставя наслада. Това повишава общата аура на удоволствието, което планетата и всяка нейна част изпитва. Нисшите животни, растенията, минералите имат свои собствени по-умерени удоволствия, но и те също допринасят за обобщената радост. Повярвай, такова нещо няма да видиш на никой друг свят.

— Ние също си имаме различни наслаждения — възрази Тривайз, — които можем да споделим под някаква форма, ако пожелаем; или пък да запазим само за себе си.

— Стига да можеше да изпиташ нашите, щеше да разбереш колко бедни сте вие, изолатите, в това отношение.

— Откъде би могла да знаеш какво изпитваме?

— И без да го зная, логично е да се предположи, че цял един свят на общи удоволствия ще бъде с по-голяма интензивност, отколкото достъпните за отделен индивид.

— Може би, но дори и моите радости да са бедняшки, аз бих предпочел да ги запазя заедно със собствената си същност, отколкото да стана брат на най-близката скала.

— Не се подигравай — усмихна се Блис. — Ти също цениш всяко неорганично кристалче в костите и зъбите си и не би искал което и да е от тях да се повреди, макар те да не притежават повече съзнание от късчето скала със същия размер, нали?

— Вярно е — неохотно се съгласи Тривайз, — но ние май се изхитрихме съвсем да се отклоним от въпроса. Хич не ме интересува дали цялата Гея споделя твоето удоволствие, Блис, обаче не желая аз да го споделям. Тук живеем доста натясно и определено не искам да бъда насилван да участвам дори косвено във вашите дейности.

— Скъпи ми друже — рече Пелорат, — спориш за празни работи. Аз не по-малко от теб съм загрижен усамотението ти да не се нарушава. Нито пък собственото ми, ако е там въпросът. Блис и моя милост ще бъдем дискретни, нали, Блис?

— Както желаеш, Пея.

— В края на краищата — продължи историкът, — ние вероятно ще се намираме на разни планети далеч по-дълго време, отколкото в космоса, а на планетите възможностите за истинско усамотение…

— Не ме интересува какво ще правите на планетите — прекъсна го Тривайз, — обаче на този кораб господарят съм аз.

— Точно така — съгласи се Пелорат.

— Тогава, след като въпросът е решен, е време да излитаме.

— Почакай — ученият се пресегна и дръпна Тривайз за ръкава. — Закъде излитаме? Ти не знаеш къде е Земята, нито пък аз или Блис го знаем. Както и твоят компютър, защото много отдавна ти ми спомена, че му липсва каквато и да е информация по въпроса. Тогава какво смяташ да предприемеш? Скъпи ми приятелю, не можеш просто да се носиш напосоки из космоса.

Тривайз едва не се разсмя на опасенията му. За пръв път, откакто бе попаднал в прегръдката на Гея, се чувстваше господар на собствената си съдба.

— Уверявам те, Янов — каза той, — че нямам намерение да скитам напосоки. Зная точно къде отивам.

След като дълго бе чакал, без да получи отговор на плахото си почукване на вратата, Пелорат тихо влезе в пилотската стая. Намери Тривайз дълбоко погълнат от гледката на звездното небе.

— Голан… — обади се той и зачака.

Тривайз вдигна очи.

— А, Янов! Седни… Къде е Блис?

— Спи. Доколкото виждам, вече сме в космоса.

— Правилно — съветникът не бе изненадан от леката му недоверчивост. В новите гравитационни кораби просто нямаше начин да разбереш, че излиташ. Никакви инерционни ефекти, никакъв ускорителен тласък, никакъв шум, никакви вибрации.

Тъй като притежаваше способността да се самоизолира от външните гравитационни полета в произволна степен, стигаща дори до абсолют, „Далечната звезда“ се издигаше от повърхността на дадена планета сякаш плаваше в огромно космическо море. И докато го правеше, колкото и да е парадоксално, гравитационният ефект вътре в кораба оставаше непроменен.

Когато звездолетът се намираше в слоевете на атмосферата, разбира се, нямаше никаква нужда да бъде ускоряван, така че отсъстваха писъкът и вибрациите от бързо отминаващия въздух. Щом обаче тя останеше назад, можеше да започне бързото ускоряване, което също не влияеше по никакъв начин на пътниците.

Това бе върхът на комфорта и Тривайз не си представяше как той може да бъде надминат, докато не настъпи времето, когато хората ще открият начин да се носят из хиперпространството без кораби и без да се безпокоят, че близките гравитационни полета могат да се окажат прекалено силни. В момента „Далечната звезда“ трябваше да набира скорост в продължение на няколко дни, за да се отдалечи от Гея достатъчно и интензитетът на гравитационното й поле да намалее дотолкова, та да позволи извършването на хиперпространствен скок.