Исабел Алиенде - Градът на зверовете

Момчето се залови да разчиства камъните — първо облите, след това продълговатите, които излизаха лесно, най-накрая — големите скални късове. Беше бавна и тежка работа, но след известно време успя да отвори един тесен проход. Дихание от горещ въздух го удари в лицето, сякаш беше отворил вратата на фурна, и го принуди да се дръпне назад. Почака докато струята въздух излизаше, без да знае каква трябва да бъде следващата стъпка. Не знаеше много за миньорството, но беше чел, че във вътрешността на рудниците се случва да има изтичане на газ и допусна, че ако случаят беше такъв, е обречен. Усети, че след няколко минути струята отслабна, сякаш беше под налягане, и най-накрая изчезна. Изчака малко и след това подаде главата си през дупката.

От другата страна имаше пещера с дълбок кладенец в центъра, от който излизаха изпарения и розовееща светлина. Чуваше се бълбукане, сякаш долу кипеше нещо гъсто, което се пукаше на мехури. Не беше необходимо да се доближава, за да отгатне, че вероятно това бе гореща лава, може би последните остатъци от активността на много древен вулкан. Намираше се в сърцето на кратера. Обмисли възможността изпаренията да са отровни, но тъй като не миришеха лошо, реши, че може да влезе в пещерата. Промуши останалата част от тялото си през отвора и се озова върху под от горещ камък. Осмели се да направи крачка, после втора, решен да проучи помещението. Беше по-горещо, отколкото в сауна, и скоро целият плувна в пот, но имаше достатъчно въздух, за да диша. Свали ризата си и я завърза около устата и носа си. Очите му сълзяха. Разбра, че трябва да напредва крайно внимателно, за да не се хлъзне в кладенеца.

Помещението беше просторно, с неправилна форма, осветено от розовите отблясъци на огъня, който пращеше долу. От дясната му страна се разкриваше друга зала, която изследва опипом, откривайки, че е по-тъмна, защото светлината, осветяваща първата, едва достигаше до нея. Тук температурата беше по-поносима, може би от някакъв процеп влизаше студен въздух. Момчето беше на границата на издръжливостта си, плувнало в пот и жадно, убедено, че силите му няма да стигнат, за да върне по дългия път, който вече бе извървял. Къде е изворът, който търсеше?

В този момент усети силен полъх и веднага след това — страховита вибрация, която отекна в нервите му, сякаш се намираше във вътрешността на голям метален барабан. Запуши инстинктивно ушите си, но това не бе шум, а някаква непоносима енергия, от която нямаше начин да се защитиш. Обърна се, търсейки причината. И тогава го видя. Беше гигантски прилеп, чиито разперени крила може би бяха дълги пет метра. Тялото му на плъх беше два пъти по-голямо от неговото куче Пончо, а на голямата му глава зееше една муцуна, снабдена с дълги зъби на хищник. Не беше черен, а напълно бял — прилеп албинос.

Ужасен, Алекс разбра, че това животно, както и Зверовете, беше последният оцелял екземпляр от една много древна епоха отпреди хиляди, хиляди години, когато първите човешки същества са вдигнали чело от земята, за да видят смаяно звездите. Слепотата на животното не беше предимство за момчето, защото мощните вибрации бяха неговата система за виждане: вампирът знаеше точно какво представлява и къде се намира натрапникът. Поривът на вятъра се повтори: беше от размърдването на крилете, готови за атака. Не беше ли това Рааканариуа на индианците — ужасната птица кръвопиец?

Мисълта му полетя. Знаеше, че възможностите да избяга са на практика нулеви, защото не можеше да се върне в другата зала и да хукне да бяга по този коварен терен, без риск да падне в кладенеца с лавата. Машинално протегна ръката си към швейцарското войнишко ножче, което висеше на колана му, макар да знаеше, че в сравнение с размерите на неговия неприятел то беше някакво смешно оръжие. Пръстите му напипаха закачената на колана флейта и без много мисли, я отвърза и я поднесе към устните си. Прошепна името на дядо си Джоузеф Колд, молейки го за помощ в този миг на смъртна опасности после започна да свири.

Първите звуци отекнаха кристални, свежи, чисти в Урочасано място. Огромният вампир, изключително чувствителен към звуците, прибра крилата си и сякаш се смали. Може би беше живял няколко столетия в самота и тишина в подземния свят и тези звуци отекнаха като експлозия в мозъка му, почувства се като пронизан от милиони островърхи стрели. Нададе друг крясък на своята вълна, неуловима, макар и открито болезнена за човешките уши, но вибрациите се смесиха с музиката и вампирът, объркан, не можа да ги разчете със своето зрение.