Исабел Алиенде - Градът на зверовете

Надя Сантос се олюля, объркана, като дълго не можа да измисли изход от тази загадка. Изведнъж се сети, че яйцата принадлежат някому. Може би Зверовете ги бяха поставили тук, а може и да бяха на друго приказно същество — на някоя птица или влечуго, като драконите. Тогава майката можеше да се появи всеки момент и като открие натрапницата близо до гнездото си, да се хвърли в атака с основателна ярост. Не трябваше да остава тук, реши, но и не мислеше да се отказва от яйцата. Уалимаи беше казал, че не може да се върне с празни ръце… Какво друго й каза шаманът? Че трябва да се върне преди настъпването на нощта. И после си спомни онова, което я беше научил мъдрият магьосник предишния ден — закона за взаимността. За всяко нещо, което взимаш, трябва да дадеш друго в замяна.

Огледа се безутешно. Нямаше какво да даде. Беше облечена само с една фланелка, къси панталони и завързаната на гърба й кошница. Като огледа тялото си, за първи път забеляза драскотините, натъртванията и откритите рани, които й бяха причинили скалите при катеренето на планината. Нейната кръв, в която бе съсредоточена жизнената й енергия, позволила й да стигне дотук, бе може би единственото й ценно нещо, което притежаваше. Доближи се, премествайки нараненото си о така, че кръвта й да капе върху гнездото. Няколко червени капчици опръскаха меките пера. Като се наведе усети талисмана до гърдите си и веднага разбра, че това беше цената, която трябваше да плати за яйцата. Поколеба се няколко дълги минути. Да го даде, означаваше да се откаже от магическите защитни сили, които вярваше че притежава издялканата кост, подарък от шамана. Никога нямаше да има нещо толкова вълшебно като този амулет — за нея той беше много по-важен от яйцата, ползата от които тя изобщо не можеше да си представи. Не, не може да се раздели с него — реши.

Надя затвори очи, изтощена, докато слънчевите лъчи, които се прецеждаха през облаците, не започнаха да променят цвета си. За няколко минути се върна към халюцинациите на съня от аауаска, който й се яви на погребението на Мокарита, и отново се превърна в орлицата, летяща в едно бяло небе, носена от вятъра, лека и могъща. Видя отвисоко блестящите яйца в гнездото — също като в онзи сън, и доби същата увереност, каквато изпита тогава: в тези яйца се намираше спасението за хората от мъглата. Най-накрая отвори очи с въздишка, свали талисмана от врата си и го постави в гнездото. След това протегна ръка и докосна едно от яйцата, което мигом се предаде и тя успя без усилие да го вдигне. Другите две взе също така лесно. Намести внимателно и трите яйца в кошницата си и започна да слиза по пътя, по който се беше качила. Слънчевата светлина продължаваше да се процежда през облаците; прецени че слизането би трябвало да е по-бързо и че ще успее да стигне долу преди да падне нощта, както бе предупредил Уалимаи.

Докато Надя Сантос се изкачваше към върха на тепуи, Александър Колд слизаше по една тясна пътека към недрата на земята — един затворен, топъл, тъмен и пулсиращ свят, като в най-лошите му кошмари. Да имаше поне някакво фенерче… Трябваше да напредва опипом, понякога на четири крака, друг път пълзешком, в пълен мрак. Очите му не можеха да свикнат с мрака, защото беше абсолютно тъмно. С протегнатата си ръка опипваше скалата, за да предугади посоката и ширината на тунела, после, извивайки се, преместваше тялото си навътре, сантиметър по сантиметър. Колкото повече напредваше, толкова тунелът сякаш се стесняваше; помисли си, че няма да може да се обърне, за да излезе назад. Малкото въздух, който го обгръщаше, беше задушен и зловонен; чувстваше се като затворен в гроб. На такова място способностите на черния ягуар не можеха да му послужат за нищо; беше му необходимо друго тотемно животно — нещо като къртица, плъх или червей.

Спираше много пъти с намерението да се върне преди да е станало прекалено късно, но всеки път продължаваше напред, тласкан от спомена за майка си. С всяка изминала минута натискът върху гърдите му се увеличаваше и ужасът ставаше все по-бездънен. Отново чу глухото туптене на едно сърце, което бе доловил, когато се движеха в лабиринта с Уалимаи. В полудявалия му мозък се смесваха безкрайните заплахи, които го дебнеха, като най-лошата от всички бе да остане заровен жив в недрата на планината. Колко дълъг беше този проход? Дали ще стигне до края му, или ще падне, победен от пътя? Дали ще му стигне кислородът, или ще умре от задушаване?