Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Не се ядат, професоре, месото е горчиво. Няма причина да се убиват — каза укорително Сесар Сантос на антрополога.

— Харесват ми перата — отвърна Льоблан, смутен от намесата на водача.

— Купете си в Манаос — каза сухо Сесар Сантос.

— Гуакамаите могат да се опитомяват. Майка ми има една в къщата ни в Боа Виста. Придружава я навсякъде, като лети винаги на два метра над главата й. Когато майка ми отива на пазар, гуакамаята следва автобуса, докато слезе, чака я на едно дърво докато пазарува и после се връща с нея като любимо кученце — разказа доктор Омайра Торес.

Алекс още веднъж се убеди, че музиката на неговата флейта вълнува маймуните и птиците. Бороба изглеждаше особено привлечена от флейтата. Когато свиреше, маймунката замръзваше неподвижна и заслушана, с тържествено и любознателно изражение; понякога скачаше отгоре му и дърпаше инструмента, молейки за музика. На Алекс това му харесваше, възхитен, че най-сетне може да разчита на нечий интерес, след като години наред беше воювал със сестрите си да го оставят на мира, за да се упражнява с флейтата. Членовете на експедицията чувстваха успокоение от музиката, която ги съпровождаше, а в това време пейзажът ставаше все по-враждебен и мистериозен. Момчето свиреше без усилие, звуците се лееха сами, сякаш този деликатен инструмент имаше памет и помнеше съвършеното майсторство на предишния си стопанин — прочутия Джоузеф Колд.

Усещането, че са следени, завладя всички. Без да го споменават, понеже онова, което не се изрича, сякаш не съществува, те дебнеха природата наоколо. Професор Льоблан прекарваше деня с бинокъл в ръка, изучавайки бреговете на реката; напрежението го бе направило още по-неприятен. Единствените, които не се бяха заразили от колективната изнервеност, бяха Кейт Колд и англичанинът Тимоти Брус. Двамата бяха работили много пъти заедно, бяха обиколили половината свят заради пътеписите си, бяха присъствали на различни войни и революции, бяха катерили планини и слизали на морското дъно, така че много малко неща можеха да нарушат съня им. Освен това им харесваше да демонстрират безразличие.

— Не ти ли се струва, че ни наблюдават, Кейт? — попита я внукът й.

— Да.

— Не се ли страхуваш?

— Има различни начини да надмогнеш страха, Александър. Нито един не действа — отвърна тя.

Едва беше произнесла тези думи, когато един от войниците, който пътуваше на нейната лодка, падна безмълвно в краката й. Кейт Колд се надвеси над него, без отначало да разбира какво се е случило, докато не видя нещо като дълъг шип, забит в гърдите на мъжа. Увери се, че е умрял мигновено: бодилът беше минал точно между ребрата и бе пронизал сърцето му. Алекс и Кейт алармираха останалите от екипажа, които не си бяха дали сметка за случилото се — толкова мълчалива бе атаката. Миг по-късно половин дузина огнестрелни оръжия се изпразниха срещу гъсталака. Когато се разпръснаха пукотевицата, барутният дим и глъчката на птиците, които покриха небето, видяха, че в джунглата не бе помръднало нищо. Онези, които изстреляха смъртоносното копие, се спотайваха неподвижни и мълчаливи. С рязко дръпване Сесар Сантос измъкна острието от тялото и всички видяха, че то бе дълго приблизително един фут и бе здраво и гъвкаво като стомана.

Водачът нареди да продължават с пълен ход, защото в тази част реката беше тясна и плавателните съдове бяха лесна мишена за стрелите на нападателите. Не спряха през следващите два часа, докато не прецени, че са в безопасност. Едва тогава успяха да разгледат копието, украсено със странни знаци с червена и черна боя, които никой не успя да разшифрова. Каракауе и Матууе твърдяха, че никога не са ги виждали, че не принадлежат на техните племена, нито на друго, което да им е известно, но смятаха, че всички индианци от областта използват сербатанас 5 5 Сербатанас — индианско оръжие — тръба за духане — Б.пр. . Доктор Омайра Торес обясни, че дори ако копието не беше уцелило сърцето с такава впечатляваща точност, при всички случаи щеше да убие човека за няколко минути, макар и по по-мъчителен начин, защото върхът му е напоен в кураре — смъртоносна отрова, използвана от индианците, за да ловуват и за да воюват, срещу която не е известна противоотрова.

— Това е недопустимо! Тази стрела можеше да улучи мен! — протестира Льоблан.

— Вярно е — съгласи се Сесар Сантос.

— Вината е ваша! — добави професорът.

— Моя? — попита Сесар Сантос, объркан от необичайния обрат, който приемаше сюжетът.