Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

— Нямам време да слушам за финансовите ти планове. Карай направо, какво искаш? — прекъсна го баба му.

— От утре съм във ваканция.

— И?

— Помислих си, че ако си платя пътя, може би ще ме вземеш с теб при следващото си пътуване. Нали каза, че отиваш в Хималаите?

Въпросът бе посрещнат от ново ледено мълчание. Кейт Колд полагаше неимоверни усилия, за да прикрие обзелото я задоволство: всичко се подреждаше според плана й. Ако сама го беше поканила, внукът й щеше да отвърне с безброй възражения, както преди заминаването им за Амазония, но сега инициативата излизаше от него. Тя беше напълно убедена, че Александър ще тръгне с нея и дори му бе подготвила изненада.

— Там ли си, Кейт? — запита плахо Александър.

— Разбира се. Къде да бъда?

— Можеш поне да помислиш, нали?

— Гледай ти! А аз смятах, че младежта се занимава само с пушене на трева и с търсене на гаджета по Интернет… — процеди тя през зъби.

— Малко ми е рано за това, Кейт, аз съм на шестнадесет и нямам пари дори за виртуална среща — засмя се Александър, като добави: — Не ти ли доказах, че съм добър другар в пътешествията? Няма да те тормозя за нищо, мога и да ти помагам. Вече си на възраст, не бива да пътуваш сама…

— Какви ги дрънкаш, сополанко!

— Искам да кажа… че мога да ти нося багажа например. Бих могъл и да снимам.

— Да не си въобразяваш, че „Интернешънъл джеографик“ ще публикува снимките ти? Ще дойдат Тимоти Брус и Жоел Гонсалес — фотографите, които бяха с нас в Амазония.

— Гонсалес оправи ли се?

— Счупените му ребра зараснаха, но още ходи като замаян. Тимоти Брус се грижи за него като същинска майка.

— И аз ще се грижа за теб като майка, Кейт. Я си представи, че в Хималаите те стъпче стадо якове. При този разреден кислород там може да получиш и сърдечен пристъп — примоли се внукът.

— Няма да доставя на Льоблан удоволствието да умра преди него, — промърмори тя през зъби и продължи: — Както забелязвам, понаучил си нещичко за района.

— Да знаеш само колко много четох! Нека да дойда с теб! Моля ти се!

— Добре, но няма да те чакам нито минута. Ще се срещнем следващия четвъртък на летище „Джон Кенеди“, в девет вечерта летим за Лондон, а оттам — за Делхи. Ясно ли е?

— Ще бъда там, обещавам!

— Вземи си дебели дрехи. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-студено ще става. Сигурно ще ти се наложи да поупражниш алпинизма, така че си носи и екипа.

— Благодаря ти, бабо, благодаря! — възкликна развълнувано момчето.

— Ако пак ме наречеш „бабо“, няма да те заведа никъде! — отвърна Кейт и затвори, преди да завие от смях като хиена.

На трийсет пресечки от апартамента на Кейт Колд, на най-горния етаж на един небостъргач в самото сърце на Манхатън, вторият по богатство човек в света, натрупал състоянието си от кражба на идеи от своите подчинени и съдружници в компютърната промишленост, разговаряше по телефона с някого в Хонконг. Събеседниците не бяха виждали и никога нямаше да се видят.

Мултимилионерът държеше да го наричат Колекционера, а лицето от Хонконг беше просто Специалиста. Двамата не се познаваха. Сред многобройните си предохранителни мерки всеки от тях разполагаше с телефонно устройство за промяна на гласа, както и с такова, което прави невъзможно проследяването на обаждане. Настоящият разговор нямаше да бъде засечен никъде и от никого, дори ФБР със своите най-сложни системи за шпионаж в света нямаше да успее да разкрие предмета на тайната сделка.

Специалиста беше в състояние да изпълни абсолютно всякаква поръчка срещу определена сума: да убие президента на Колумбия, да постави бомба в самолет на „Луфтханза“, да отвлече Папата или да замени оригинала на „Мона Лиза“ в Лувъра. Не се нуждаеше от реклама на услугите си, напротив — клиентите му често чакаха с месеци на опашка, преди да им дойде реда. И винаги действаше по един и същи начин: желаещият внасяше по сметка шестцифрена сума, която после не се възстановяваше, и чакаше търпеливо данните му да бъдат надлежно проверени от престъпната организация.

Малко след това при него се появяваше агент, който обикновено не биеше на очи: млад студент, тръгнал да събира материали за дипломната си работа, свещеник или представител на благотворителна институция. Пратеникът подлагаше клиента на разпит, за да уточни подробностите около поръчката, и после изчезваше. При първата среща цената не се споменаваше — предполагаше се, че ако клиентът държи да знае колко ще му струва услугата, по всяка вероятност беше неплатежоспособен. По-късно сделката се сключваше лично от Специалиста по телефона. А той можеше да звъни от всяко кътче на планетата.