Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

Сутрешната светлина, която навлизаше от прозореца, попадна право върху топчетата в шепата на Кейт. Неочакван отблясък заслепи за миг Исак Розенблат и сърцето му подскочи в гърдите. Той беше потомствен бижутер. През ръцете на дядо му бяха минавали безценни съкровища от гробниците на египетските фараони, ръцете на баща му бяха творили диадеми за императрици, а собствените му ръце бяха демонтирали рубините и смарагдите на руското царско семейство, убито по време на болшевишката революция. Никой не разбираше от накити повече от него и много малко камъни успяваха да го развълнуват, но гледката пред очите му беше толкова невероятна, че му се зави свят. Без да каже дума, Розенблат взе яйцата, занесе ги на бюрото си и ги разгледа с лупа под една лампа. Когато се увери, че първото впечатление не го е излъгало, той въздъхна дълбоко, извади бяла батистена кърпа и избърса челото си.

— Откъде ги открадна, момиче? — запита с разтреперан глас.

— Идват от едно далечно място, наречено Градът на Зверовете.

— Шегуваш ли се? — попита бижутерът.

— Не, честна дума. Струват ли нещо, Исак?

— Да, струват. С тях можеш да купиш, да речем, някоя малка страна — промълви Розенблат.

— Сигурен ли си?

— Това са най-едрите и съвършени диаманти, които съм виждал. Къде са били? Подобно съкровище не може да остане незабелязано. Познавам всички значими камъни по света, но за тези никога не съм чувал, Кейт.

— Поръчай да ни донесат кафе и глътка водка, Исак. Настани се удобно, защото ще ти разкажа една прелюбопитна история — отговори Кейт.

Така добрият човечец научи за бразилското момиче, което се изкачило на върха на загадъчна планина в горното течение на Ориноко, водено от един свой сън и от някакъв гол шаман и там открило камъните в непристъпно орлово гнездо. Кейт подчерта, че девойката е предоставила съкровището на нейния внук Александър, срещу обещанието да го използва за защитата на Хората от мъглата — индианско племе, които все още живеело като в Каменната ера. Исак Розенблат я изслуша любезно, без да повярва на нито една дума от налудничавия й разказ. И най-големият глупак не би приел за истина подобни небивалици, отсъди той. Бившата му възлюбена явно се бе замесила в някаква тъмна афера или бе попаднала на приказна мина. Знаеше че Кейт никога не би си признала. Нейна работа, в правото си е, въздъхна за пореден път той.

— Виждам, че не ми вярваш, Исак — обади се ексцентричната писателка, след като се опита да потисне с глътка водка поредния пристъп на кашлица.

— Навярно ще се съгласиш с мен, че историята звучи доста неправдоподобно, Кейт…

— А още не съм ти разказала за зверовете: косматите и вонящи чудовища, които…

— Стига, Кейт, мисля, че нямам нужда от повече подробности — прекъсна я уморено бижутерът.

— Трябва да превърна тези стъкълца в капитал за една фондация. Обещах на внука си да бъдат използвани в защита на Хората от мъглата — така се наричат невидимите индианци, и…

— Невидими?

— Не точно невидими, Исак, но нещо подобно. Изчезват като с магическа пръчка. Надя Сантос твърди, че…

— Коя е Надя Сантос?

— Момичето, което откри диамантите, както ти казах. Ще ми помогнеш ли, Исак?

— Ще ти помогна, при положение, че всичко е законно, Кейт.

Така почтеният Исак Розенблат стана пазител на трите великолепни камъка, пое задължението да ги превърне в пари в брой, да ги вложи разумно и помогна на Кейт Колд да учреди фондация „Диамант“. Посъветва я да назначи антрополога Людовик Льоблан за председател, но управлението на средствата да бъде нейна грижа. По този начин възкреси и замрялото им преди четирийсет години приятелство.

— Знаеш ли, Кейт, аз също овдовях? — призна й той още същия ден, когато излязоха заедно на вечеря.

— Нали не смяташ да ми се обясняваш, Исак? Отдавна не съм прала мъжки чорапи, нямам намерение да го правя и сега — отвърна през смях писателката.

И двамата вдигнаха тост за диамантите.

Няколко месеца по-късно Кейт седеше пред компютъра си само по развлечена тениска, която прикриваше мършавата й снага едва до средата на бедрата и оставяше на показ възлестите й колене, набраздените от вени и белези прасци, и яките ходила на пътешественичка. Крилата на вентилатора се въртяха и жужаха като конски мухи над главата й, но не смогваха да облекчат летния нюйоркски зной. През последните шестнайсет-седемнайсет години писателката обмисляше възможността да сложи в апартамента си климатик, но все не намираше подходящ момент да я осъществи. Потта мокреше косата й и се стичаше по гърба й, но пръстите й яростно удряха по клавиатурата. Знаеше че е достатъчно само да докосва клавишите, но тя беше звяр със свои навици и затова блъскаше както преди по старата пишеща машина.