Виктория Александър - Вярвай

— В библиотеката? — прекъсна я кисело той.

— Човек никога не знае. Коли доста често се блъскат в сгради.

— Ти беше на третия етаж.

— Добре, де. Може да е било самолет. Може би се е разбил в сградата. Това би обяснило защо не си спомням нищо. — Започна да крачи напред-назад, заобикаляйки сър Парче, който въобще не помръдваше. С нейния късмет! Съзнанието й измисля мъж като този, а той е вцепенен като пън. — Значи… Някакъв самолет се е разбил в библиотеката и аз… О, не! — Тя се втренчи в Мерлин и очите й се изпълниха със сълзи. — Мъртва съм, нали? Мъртва съм и това е адът. Изпратили са ме да прекарам вечността в Средновековието с един страхотен мъж, замръзнал като буца лед, и с теб. — Очите й се разшириха. — Ако това е адът, то значи ти си…

— Съвсем сигурно не съм. — Гласът му прогърмя обидено. — Не ми харесва допускането ти. О, разбира се, не бях идеален през последните няколко хилядолетия, но съм повече от убеден, че няма да прекарам вечността на място, много по-топло от… да кажем… един хубав Карибски остров. Като се изключи това, ти не си мъртва.

— Слава Богу. — Тя въздъхна с облекчение и прокара пръсти през късата си, накъдрена коса. — Значи е кома. Може би съм паднала? Има логика. Паднала съм и съм си ударила главата в масата. Разбира се… голяма, тежка дъбова маса. Ударила съм си главата и сега съм в някоя болница. Лекарите се грижат за мен. Сигурно съм включена на системи и всички онези глупости. Но как така ще пострадам! След три седмици заминавам за Гърция. Ами ако не се събудя навреме? Ами ако въобще не се събудя? Ами ако… Ох! — Ръката й отново изтръпна от ощипване. — Защо го направи?

— Подозирах, че за предпочитане е да те зашлевя през лицето.

— Да, ако това са единствените възможни алтернативи.

Тя се втренчи в набедения магьосник, а той отвърна на погледа й с търпелива усмивка.

— Свърши ли?

— Не — сопна се тя и разтри ръката си. — Добре. Сега вече свърших.

— Отлично. Ако си успяла да овладееш емоционалния си изблик, имаме за какво да поговорим.

— Обикновено не избухвам така — промърмори Теса.

— Знам, скъпа. Трябва да си призная, че доста се изненадах.

— Изненадал си се? Господи! — Погледът й се впи в неговия. — Толкова съжалявам.

— И саркастична при това. Тц-тц. — Мерлин поклати глава и въздъхна.

Обзе я силно раздразнение. Човек би си помислил, че ако ще създава видения, толкова измислени, колкото Мерлин, магьосник необикновен и т.н., подсъзнанието й би се спряло на нещо по-малко дразнещо. Стисна зъби.

— Знам, че ще съжалявам за това, но защо си изненадан?

— Ти си възрастен човек, на двайсет и шест години, мисля.

— Двайсет и седем.

— Наистина? Хм. Приемам поправката. — Той отново повдигна вежди. — И все още неомъжвана?

Теса изстена вътрешно. Тонът на гласа му беше точно като този на майка й, когато се повдигнеше темата за брака. Майка й успяваше да повлияе дори на измишльотината на собственото й подсъзнание.

— Все още.

— Мисля още, че те смятах за сравнително интелигентна…

— Благодаря.

— Отчитайки пола ти и времето, в което живееш, разбира се.

— Разбира се. — Страхотно. Плодът на въображението й беше средновековен женомразец и сноб.

— Това обаче няма нищо общо с женомразието и снобизма, въпреки че — признавам си — епохата, в която живееш, не ми е любима.

— Не ми казвай, че можеш да четеш и мислите ми. — Тя се плесна по челото. — Разбира се, че можеш. Ти си в мислите ми.

Той я изгледа със съжаление.

— Скъпа моя млада жено, няма никакво съмнение, че ще е много по-лесно — и за двама ни, — ако просто приемеш истината.

— Истината?

Тя го гледа втренчено известно време. Ако не спеше или не беше в кома, а трябваше да си признае, че нищо в живота й не й се е струвало толкова реално, то тогава не беше съвсем сигурна, че иска да разбере истината. Но имаше ли избор? Пое си дълбоко дъх.

— Добре. Да видим тогава. Каква е истината?

— Съвсем проста. — Очите му заблестяха. — Извадих те от твоето време и те заведох в епоха, която сам си избрах.

— Извадил си ме от какво? — Тя затаи дъх.

— От времето.

— Времето?

— Времето.

— Времето. — Думата пулсираше в мозъка й.

— Мисля, че точно това казах.

— Пътувала съм през времето? — Сърцето й биеше лудо в гърдите.

— Точно така.

— Като в онзи филм, „Стар Трек“ ? Или като в романите на Хърбърт Уелс?

Мерлин сви рамене.

— Измислици.

— Измислици?

Рунтавите му вежди се сключиха.

— Доникъде няма да стигнем, ако непрекъснато повтаряш думите ми.