Виктория Александър - Вярвай

— Ами ако не издържиш на изпитанието ми?

— И двамата знаем, че — независимо дали ни харесва — ще дойда с теб. Но ако не издържа изпитанието ти — тя се поколеба, поемайки си въздух, — ще правя това, което искаш. Ще се грижа за храната и… — Тя потрепери. — За конете.

— Съгласен. — Той се ухили. — Ще…

— Чакай малко. Нямам намерение да остана без награда, когато спечеля.

— Много добре. Каква награда искаш, ако спечелиш?

— Когато спечеля… — По устните й пробяга лукава усмивка. — …ти ще се отнасяш с мен като с мъж. Нали се сещаш, като с друг рицар.

— Но ти си…

— С изключение на физиката — прекъсна го бързо тя. — Знам, че нямам твоята сила и мощ, но имам добро чувство за ориентация и съм сравнително подвижна…

— Сестра Абигейл — промърмори той. Тя кимна.

— Тя ни учеше и на гимнастика. Но освен това — аз съм умна.

— Наистина.

В гнева си бе забравил колко умна е всъщност. Това беше едно от качествата й, които го интригуваше особено.

— Няма да направя нищо, което да предизвика убийството ни, но ти ще трябва да се научиш да ми вярваш.

— Да ти вярвам? — Той загледа сериозното й изражение. — А ти вярваш ли ми?

— Разбира се. — Каза го така, сякаш не беше съвсем сигурна. — Вярвам ти.

— Би ми доверила живота си?

Тя изпъна рамене и го погледна право в очите.

— Да.

Той веднага разбра какво трябва да направи.

— Възнамерявах да тръгнем утре при изгрев слънце. Тогава ще те подложа на изпитанието, което ти измисля. Независимо дали успееш или се провалиш, ще тръгнем, когато приключим с него.

Тя го гледаше, без да мига.

— Добре.

Той също я гледаше. Не беше необходимо да я излага на трудности. Само това, че беше готова да се подложи на подобно изпитание, беше достатъчно доказателство за твърдостта й. Дали тази нейна черта го привличаше така? Това ли бодеше сърцето му и винаги я държеше в мислите му? Не бе срещал такава жена. Щеше да е толкова лесно да я вземе в прегръдките си и да я отнесе в леглото си. Като своя жена. И може би като своя равна. Закле се безмълвно да направи всичко по силите си, за да я предпази от зло, и се помоли да не му се налага да избира между нейния живот и търсенето на Граал.

Взираше се в дълбоките й, тъмни очи и разбра, че вече не е сигурен какъв ще е изборът му.

— Тогава, утре. Теса. — Галахад хвана брадичката й. — И не забравяй, милейди: смелостта не е качество на тялото, а на духа.

— Ще умра. Знам го. Ще умра. — Теса крачеше из стаята и разтърсваше ръцете си. — Отметна глава назад и извика. — Мерлин!

Ориана приседна в края на леглото.

— Това не е начинът да извикаш един вълшебник, милейди.

— Е, ако имаше пейджър, това нямаше да е необходимо. — Тя продължи да върви напред-назад, а погледът на Ориана я следваше като човек, наблюдаваш тенис-мач. — Не мога да повярвам в какво ме забърка. Това е. Обречена съм още преди да е започнало това дяволско търсене.

— Обречена?

— Галахад ще ме убие.

— Шегуваш се, милейди. Галахад няма да ти отнеме живота.

— О, не направо. Ще бъде нещастен случай. Ужасен, ужасен нещастен случай. Трагичен, но неизбежен. Може дори да оживея. Разбира се. Това е стратегията му. Той иска да пострадам. Достатъчно, за да остана тук, когато той тръгне към залеза. — Тя спря и погледна тревожно към момичето. — Трябваше да го видиш на вечеря, когато кралят и Мерлин му казаха, че ще тръгна с него. Побесня.

— Аз наистина го видях, но отдалече. — Ориана се намръщи замислено. — Не забелязах някакво особено раздразнение.

— Отблизо обаче се виждаше. Повярвай ми, той беше един огромен сърдит рицар. — Отново спря да крачи. — И ми се струва, че още е ядосан. Прикрива го, опитвайки се да изглежда очарователен и разумен. Преструва се, че се тревожи за безопасността ми. Но не може да ме излъже. Въобще не иска да ме вземе със себе си на това малко пътуване. И измисли тази глупост с изпитанието.

— Но не ми ли каза, че идеята за изпитанието е била твоя?

— Ха! Това само доказва колко е умен.

Ориана се намръщи скептично.

— Разбира се, не вярваш наистина, че сър Галахад може да ти причини зло?

Теса спря и се втренчи в момичето. Нима тази сутрин той я целуна и тя отвърна на целувката му?

— Вярваш ли, милейди?

— Не. — Теса изпъшка и се строполи на леглото. Заби поглед в каменния таван. — Разбира се, че не. Това е просто паника. Страх. Галахад вероятно е прекалено добър и благороден, за да извърши подобно нещо. — Погледна към Ориана. — Добър и благороден е, нали?