Джефри Арчър - Тревата там е по-зелена…

Часовниците навред из града започнаха да отброяват шест. Бил пристегна връзките на маратонките „Рийбок“ — поредната му придобивка от юпитата, които напоследък носеха само „Найк“. Погледна на изпроводяк към Кевин, който излезе на тротоара. Когато Бил се върнеше довечера в седем — бе по-точен и надежден и от най-проверения човек от охраната, — Кевин вече щеше да се е прибрал в Пекам при бременната Луси. Късметлия!

Кевин изпрати с поглед Бил, който, тътрузейки нозе, се сля с потока от хора, тръгнали рано-рано на работа. Голям симпатяга беше тоя Бил. Никога не му създаваше главоболия, за нищо на света не би направил нещо, заради което да уволнят Кевин. Младежът съгледа пенито под свода. Вдигна го и се усмихна. Довечера на негово място щеше да остави монета от една лира стерлинга. Нали банките са за това — да множат парите?

Кевин се върна на входната врата точно когато чистачките си тръгваха. Идваха в три след полунощ и до шест трябваше да се изнесат от сградата. След четири години в банката вече ги познаваше по име, а те не пропускаха да му се усмихнат.

Точно в шест нула нула Кевин трябваше да е застанал на входа с лъснати до блясък обуща, чиста бяла риза, с униформената вратовръзка и дългия син балтон с месингови копчета — зиме дебел, лете по-тънък. Банкерите са големи сухари, много държат на правилата. От Кевин се очакваше да козирува на всички членове на управителния съвет, когато те влизат в сградата, но към тях той бе добавил още един-двама, за които бе подочул, че в скоро време може и да се издигнат и също да влязат в съвета.

Между шест и седем се появяваха юпитата с възгласа: „Здрасти, Кев! А на бас, че днес ще изкарам милион!“ От седем до осем, малко по-бавно, пристигаха шефовете средна ръка, вече умърлушени покрай проблемите с невръстните деца, с таксите за училище, новата кола или новата жена; казваха „Добро утро“, без дори да си правят труда да го поглеждат в очите. От осем до девет пък важно-важно идваха големите клечки, оставили колите на запазените места на паркинга. „И те като всички нас ходят в събота на мач — мислеше си Кевин, — но за разлика от обикновените простосмъртни, сядат в ложите, запазени за тузари.“ Повечето вече бяха наясно, че няма да се докопат до управителния съвет, и не си даваха много-много зор. Сред последните, които идваха, беше изпълнителният директор Филип Алегзандър, седнал с „Файненшъл Таймс“ на задната седалка на ягуара, каран от шофьор. От Кевин се очакваше да се завтече и да отвори вратата на господин Алегзандър, който минаваше покрай него като истукан, без дори да го погледне, камо ли пък да му каже едно благодаря.

Накрая, някъде от Съри докарваха с ролс-ройса и председателя на управителния съвет на банката — сър Уилям Селуин, който винаги намираше време да размени с Кевин някоя и друга приказка.

— Добро утро. Как е жената?

— Благодаря, сър, добре е.

— Да ми кажеш, щом се роди детето, чу ли? Кевин се усмихна — юпитата вече се появяваха едно по едно и профучаваха като хали през автоматичната врата. Добре, че бяха сложили автомата — на Кевин вече не му се налагаше да отваря на всеки новопоявил се тежката врата. Учудваше се, че още го държат на работа — поне според прекия му началник Майк Хейскинс беше излишен.

Кевин хвърли едно око на Хейскинс, застанал зад „Пропуски“. Голям късметлия беше тоя Майк! Седеше си вътре на топличко, наливаше се, тарикатът му с тарикат, с чай, да не говорим пък, че му вдигнаха и заплатата. Кевин си мечтаеше ей за тази работа — следващото стъпало в банковата йерархия. Беше си я заслужил. И вече имаше идеи как да внесе подобрения. Обърна се веднага щом Хейскинс погледна към него, и си напомни, че до пенсионирането на прекия му началник остават точно пет месеца, две седмици и четири дни. Тогава вече Кевин щеше да получи неговата работа, стига, разбира се, да не го прескочеха и не назначаха сина на Хейскинс.

Откакто го бяха уволнили от пивоварната, Рони Хейскинс наминаваше често към банката. Гледаше да помага с каквото може, разнасяше пратки и писма, спираше таксита и дори отскачаше до закусвалнята отсреща да вземе сандвич на ония, които не искаха или не можеха да рискуват да напускат работното си място.

Кевин не беше вчерашен, знаеше накъде се цели Хейскинс. Беше си наумил да вреди Рони на службата, която се полагаше по право на Кевин, а той да продължи да мръзне отвън на тротоара. Бива ли такова нещо! Кевин беше служил на банката честно и почтено, нито веднъж не бе отсъствал, стоеше тук и в мраз, и в пек.