Джефри Арчър - Сузи

Държеше ме за ръка, докато се носехме през провинциална Англия. Щом навлязохме във Франция — винаги се дразня, че влаковете, прекосят ли границата, отпрашват с пълна пара към Париж, — се наведох и за пръв път целунах Сузи.

Тя забъбри за работата си в Ню Йорк, за изложбите, които човек в никакъв случай не бивало да пропуска, и ме подготви какво да очаквам от изложбата на Пикасо.

— Портретът на баща му, седнал на стол, който Пикасо е нарисувал с молив едва шестнайсетгодишен, вече дава представа какво невероятно бъдеще му предстои.

Продължи да говори за Пикасо и творчеството му със страст, каквато никога не ще се разгори само ако четеш книжки за живопис. Влакът навлезе в Северната гара на Париж, аз грабнах и двата куфара и хукнах към такситата — да сме първи на опашката.

Почти през целия път към хотела Сузи гледаше през прозореца на таксито досущ гимназистка, която за пръв път е в чужбина. Помня, стори ми се странно — тя все пак пътуваше непрекъснато.

Когато таксито свърна към хотел „Кьор“, обясних на своята спътница, че си мечтая и аз да имам такъв хотел — уютен, но непретенциозен, с обслужване, каквото англосаксонците рядко ще предложат.

— А собственикът — Албер, е истинско съкровище.

— Изгарям от нетърпение да се запозная с него — каза Сузи точно когато таксито спря пред входната нрата.

Албер стоеше на стълбището, готов да ни посрещне. Знаех, че ще ни чака, точно както щях да го посрещна и аз, ако той доведеше в Лондон за края на седмицата хубава жена.

— Запазили сме ви обичайната стая, господин Романели — възкликна съдържателят и — аха, да ми намигне.

Сузи се приближи, погледна го право в очите и попита:

— А моята стая къде е?

Без дори да мигне, Албер й се усмихна и рече:

— В съседство с господина, сигурен съм, че ще ви хареса, госпожо.

— Много предвидливо от ваша страна, Албер — подметна Сузи, — но бих предпочела стаята ми да е на друг етаж.

Този път Албер бе изненадан, макар че се окопити бързо — помоли да му донесат книгата с резервациите, разлисти я и каза:

— Виждам, че един етаж под господин Романели имаме свободна стая с изглед към парка. — Съдържателят щракна с пръсти и връчи двата ключа на пиколото, което се навърташе наблизо. — Стая 574 за госпожата и апартамент „Наполеон“ за господина.

Момчето ни държа вратата на асансьора, докато се качим, после натисна копчетата за петия и шестия етаж. Щом вратата се отвори на петия етаж, Сузи попита с усмивка:

— Ще се срещнем ли към осем долу във фоайето?

Кимнах — мама не ми е казвала какво да правя в такива случаи.

Разопаковах си багажа, взех си един душ и се свлякох върху огромното двойно легло. Защраках каналите на телевизора и накрая си избрах черно-бял френски филм. Толкова се залисах, че в осем без десет, тъкмо преди да разбера кой е удавил жената във ваната, още не се бях облякъл.

Изругах, нахлузих надве-натри някакви дрехи и без дори да се погледна в огледалото, изхвърчах от стаята — още умувах кой ли все пак е убиецът. Скочих в асансьора и когато вратата се отвори на партера, изругах отново, защото Сузи вече ме чакаше във фоайето. Няма как да не призная: бях на път да й простя при вида на дългата черна рокля с елегантна цепка, разкриваща при всяка крачка бедрото й.

Докато пътувахме с таксито към ресторанта, тя се впусна да ми обяснява колко уютна била стаята й и колко внимателен — персоналът.

По време на вечерята — защо да си кривя душата, беше невероятна, — Сузи пък взе да ми разказва за работата си в Ню Йорк, дори се запита тъжно дали щяла да се върне някога в Лондон. Постарах се да се държа така, уж ми е страшно интересно.

След като платих сметката, Сузи ме хвана за ръка и предложи да сме се върнели пеш в хотела, понеже вечерта била много приятна, пък и тя била преяла. Стисна ми дланта и аз започнах да се питам дали пък…

Не пусна ръката ми чак до хотела. Влязохме във фоайето, пиколото се завтече да ни отвори вратата на асансьора.

— Кой етаж, моля? — попита момчето.

— Петият — отсече Сузи.

— Шестият — добавих аз с половин уста.

Точно когато вратата се плъзна и започна да се отваря, Сузи се обърна към мен и ме целуна.

— Незабравим ден! — възкликна тя и побърза да слезе.

„За мен също“ — беше ми на езика да кажа, но си замълчах.

Прибрах се в стаята, проснах се на леглото и се опитах да разбера какво точно става. Дадох си сметка, че очевидно съм пешка в много по-голяма игра, но кой ли беше топът или офицерът, който в крайна сметка щеше да ме изтика от дъската?