Джефри Арчър - Сузи

Най-неочаквано той погледна към нея. Ни в клин, ни в ръкав Сузи ме сграбчи за ръката и взе да ми разказва надълго и нашироко за филма на Ерик Ромер, който била гледала в Ница.

Малко са мъжете, които ще възразят, ако някоя жена ги хване за ръката, особено пък жена, благословена с външността на Сузи, но все пак си е за предпочитане през това време да не гледа друг мъж.

Още щом Ричард си продължи разговора с домакинята, Сузи ми пусна ръката и си боцна с вилицата от плодовия пудинг.

Добре, че ми беше спестен трети рунд с госпожа Колиър: Кати стана и предложи да се преместим в дневната. Това означаваше, че ща не ща, ще пропусна подробностите около законопроекта, който мъжът на госпожа Колиър се готвел да внесе другата седмица в Камарата на общините.

Докато пиехме кафето, ми представиха Ричард, който се оказа нюйоркски банкер. Той продължаваше да пренебрегва Сузи — или може би, колкото да е странно, изобщо не я забелязваше.

Момичето, чието име така и не разбрах, дойде при нас и му изшушука на ухото:

— Нека не стоим до късно, скъпи. Нали помниш, утре рано пътуваме за Париж.

— Помня, помня, Рейчъл — отвърна той, — но хайде да не си тръгваме първи.

Още един, възпитан от майка педантка.

Усетих, че някой ме докосва по ръката, обърнах се и видях госпожа Колиър, която ме озари с усмивка.

— Това е съпругът ми Реджиналд. Казах му какъв интерес сте проявили към неговия законопроект.

Някъде след десетина минути, които ми се сториха цял месец, Кати ми се притече на помощ.

— Нали нямаш нищо против, Тони, да откараш Сузи до тях. Вали като из ведро, а по това време ще има да чака цяла вечност, докато хване такси.

— С удоволствие — рекох. — Признателен съм ти, че си ме включила в тази приятна компания. Прекарахме си чудесно — казах и се усмихнах на госпожа Колиър.

Депутатшата също ме озари с усмивка. Майка ми би се гордяла с мен.

В колата, докато карах Сузи към тях, тя ме попита дали съм видял изложбата на Фройд.

— Да — потвърдих. — Прекрасна е, мисля да я разгледам още веднъж преди закриването.

— Смятам утре сутрин и аз да отскоча до галерията — рече Сузи и ме докосна по ръката. — Защо не дойдеш с мен?

Тутакси приех, закарах я в Пимлико и преди да се разделим, тя ме прегърна така, все едно ми казваше: „Искам да те опозная по-отблизо.“ Не разбирам от много неща, но виж, по прегръдките съм нещо като световен спец — от собствен опит ги познавам всичките: от мечешката до душещата. Мога да ви разтълкувам всяка — от „не ме свърта да ти смъкна дрехите“ до „разкарай ми се от главата“.

На другата сутрин отидох рано-рано в галерия „Тейт“ — очаквах да има дълга опашка и исках да разполагам с повечко време, за да купя билетите още преди да се е появила Сузи. Застанах на стълбите — да я почакам, само след няколко минути се появи и тя. Беше облечена в къса жълта рокля, която подчертаваше изваяното й тяло, и докато се качваше по стълбите, забелязах как мъжете я заглеждат. Щом ме видя, се завтече към мен и вместо поздрав ме прегръща дълго — един вид — „вече усещам, че те познавам по-добре“.

Втория път изложбата ми хареса още повече — не на последно място защото Сузи познаваше на пръсти творчеството на Лушън Фройд и докато обикаляхме залите, ми разказа най-подробно за различните етапи в неговия път. Когато стигнахме при последната картина — „Дебели жени, гледащи през прозорец“, отбелязах доста нескопосно:

— Едно е сигурно, ти никога няма да изглеждаш така.

— А, не съм толкова сигурна — отвърна Сузи. — Но и да изглеждам, няма да допусна да разбереш. — Тя ме хвана за ръката. — Имаш ли време да обядваме?

— Разбира се, но не съм запазил маса.

— Няма страшно — усмихна се Сузи. — В галерия „Тейт“ има страхотен ресторант, за всеки случай запазих маса за двама… — усмихна ми се тя още веднъж.

Почти не помня обяда, помня само, че когато ни донесоха сметката, в ресторанта бяха останали само ние.

— Ако сега можеше да правиш каквото ти се прави, какво щеше да избереш? — попитах аз — въпрос, който често бях задавал и преди.

Сузи помълча, помълча, пък отговори:

— Щях да се кача на влака за Париж, да прекарам съботата и неделята с теб и да разгледам изложбата „Ранните дни на Пикасо“ в музея „Орсе“. Ами ти?

— Щях да се кача на влака за Париж, да прекарам съботата и неделята с теб и да разгледам изложбата „Ранните дни на Пикасо“ в…

Сузи прихна, хвана ме за ръката и рече:

— Хайде да го направим!

Отидох на гара „Ватерлоо“ двайсетина минути преди потеглянето на влака. Вече бях запазил апартамент в любимия си хотел и маса в ресторант, който се гордее с това, че го няма по туристическите справочници. Купих два билета за първа класа и както се бяхме уговорили, застанах под часовника. Сузи закъсня само с две-три минути и ме удостои с прегръдка, която определено бе стъпка към „Изгарям от нетърпение да ти смъкна дрехите.“