Джефри Арчър: Както небето и земята

Докато вървеше из просторните зали на Академията, реши, че е дошло време да вложи пари в първата си картина. „Слушайте специалистите, но накрая се доверявайте на очите си“ — бе написал в „Телеграф“ Годфри Баркър. Очите на Джон му подсказваха да се насочи към Бърнард Дънстан, докато специалистите му препоръчваха Уилям Ръсел Флинт. Очите надделяха, защото Дънстан струваше някакви си седемдесет и пет лири стерлинги, докато най-евтината картина на Ръсел Флинт вървеше по шестстотин лири.

Джон тръгна да обикаля от зала на зала и да търси двете маслени платна на брат си, но така и нямаше да ги намери, ако не беше малкият син каталог на Академията. Бяха изложени в средната галерия и бяха окачени в горния ред, едва ли не досами тавана. Джон забеляза, че и двете не са продадени.

След като разгледа два пъти изложбата и реши да купи нещичко на Дънстан, отиде на гишето за продажби и написа чек — капаро за платното, което си беше избрал. Погледна си часовника: до дванайсет, когато имаше среща с брат си, оставаха само няколко минути.

Робин го накара да чака цели четирийсет минути и после, без намек за извинение, го помъкна за трети път през изложбените зали. Подметна злобно, че Дънстан и Ръсел Флинт били некадърници, които се съобразявали с масовия вкус, но не спомена кой според него е талантлив.

Не успя да скрие разочарованието си, когато стигнаха до картините му в средната галерия.

— Виж къде са ги забутали, моля ти се! Кажи, как да ги продам — подметна отвратен.

Джон се опита да прояви състрадание.

В късния следобед, докато обядваха, запозна брат си със завещанието на майка им, понеже семейните адвокати така и не бяха успели да получат отговор на множеството писма, които бяха пратили на господин Робин Съмърс.

— Имам си правило — не отварям пликове от амбалажна хартия — обясни Робин.

Джон си помисли, че поне това не може да бъде причината Робин да не дойде на сватбата му. Върна се отново на завещанието.

— Пределно ясно е — каза той. — Завещала ти е всичко с изключение на една картина.

— Коя? — попита начаса Робин.

— Портрета, който й нарисува още като ученик.

— Една от най-хубавите ми творби! — завайка се другият брат. — Струва най-малко петдесет лири стерлинги. Винаги съм си мислел, че ще я завещае на мен.

Джон му написа чек за петдесет лири. Същата вечер, когато се върна в Бирмингам, не спомена пред жена си с колко се е охарчил за двете картини. Сложи „Венеция“ на Дънстан над камината в дневната, а портрета на майка си — в кабинета.

Роди се първото им дете и Джон предложи Робин да му стане кръстник.

— Защо точно той? — изненада се Сюзан. — Дори не си направи труда да дойде на сватбата ни.

Джон нямаше как да не се съгласи с жена си и макар че Робин беше поканен на кръщенето, той нито се появи, нито отговори на поканата — нищо, че тя бе пратена в плик от бяла хартия.

Сигурно бяха минали към две години, когато Джон получи от галерия „Кру“ на Корк Стрийт покана за дългоочакваната самостоятелна изложба на Робин. Всъщност се оказа, че изложбата не била самостоятелна, а на двама художници, и на Джон много му се прииска да купи една от картините на втория живописец, но не го направи — да не обиди брат си.

Хареса си маслено платно, записа кой номер е и на другата заран помоли секретарката да звънне в галерията и да я запази на свое име.

— Опасявам се, че въпросната картина на Питър Блейк е продадена още в деня на откриването — уведоми го тя.

Джон се свъси.

— А би ли попитала колко от картините на Робин Съмърс са откупени?

Секретарката звънна още веднъж в галерията и след като затули с длан слушалката, изшушука:

— Две.

И този път Джон се свъси.

След седмица му се наложи отново да отиде до Лондон — като представител на компанията на автомобилното изложение в Ърлс Корт. Реши да намине към галерия „Кру“, за да види колко картини е продал брат му. Никаква промяна. Само две червени точици отстрани върху стената. А Питър Блейк беше продал почти всичките си платна.

Джон си тръгна от галерията разочарован и се запъти обратно към Пикадили. Почти щеше да подмине жената, ала още щом зърна нежната руменина по страните й и изящната фигурка, се влюби в нея от пръв поглед. Спря и се вторачи като омагьосан — притесняваше се да не би да е прекалено скъпа.

Влезе в галерията, за да я разгледа по-отблизо. Беше мъничка, крехка и прелестна.

— Колко? — попита Джон през шепот и се втренчи в галеристката, седнала зад стъклената маса.