Робърт Асприн - Митични представи

— Тактиката? — повтори като ехо Клод и се умисли.

— … и да предадеш на твоите началници, че повеждаш отварящия гамбит — продължи нехайно менторът ми.

— Хм — измърмори офицерът.

— … и да поискаш подкрепления — допълних аз. — Освен, разбира се, ако желаеш да запазиш цялата слава за себе си.

— Слава?!

Това свърши работа. Клод подскочи при тази дума като девол пред жълтица. Аахз беше прав, когато предположи, че интендантските офицери не виждат често битки.

— Аз… ъ-ъ… не вярвам, че ще потърсим подкрепления — промълви той уклончиво.

— Сигурен ли си? — присмя му се Аахз. — Шансовете са кажи-речи само около сто към едно във ваша полза.

— Но той е магьосник — усмихна се Клод. — Добрият офицер не може да бъде прекалено предпазлив. И все пак ще бъде безсмислено в някоя дребна схватка да се включат твърде много военачалници… ъ-ъ-ъ… искам да кажа войници.

— Ясно, Клод — произнесе Аахз с неохотна възхита. — Виждам, че по отношение на войната твоят ум няма равен на себе си. Независимо дали ще спечелим или ще загубим, с нетърпение очаквам да се срещнем като противници.

— И аз с вас, господине — не по-малко церемониално отвърна интендантът. — В такъв случай, да речем, по пладне?

— Тук ще бъдем — кимна Аахз.

След тези думи Клод се извърна и бързо закрачи към лагера си, а телохранителите му тежко затрополиха край него.

Когато отново влязохме под дърветата, нашите другари ни обсипаха с въпроси.

— Всичко ли е уредено, шефе? — попита Брокхърст.

— Някакви проблеми? — притисна ни Танда.

— Фасулска работа — изфука се Аахз. — Нали, момче?

— Ами — започнах скромно аз — щом ония понечиха да се хванат за мечовете, малко се поразтревожих. Щях направо да се ужася, ако не знаех, че Аякс… ей, къде е Аякс?

— Хей там, в онези храсти — уведоми ме Гюс, като махна с масивния си палец към един зелен гъсталак в края на гората. — Трябваше вече да се е върнал.

Когато го открихме, стреландецът спеше свит на кравай около лъка си. Наложи се да го раздрусаме няколко пъти, за да го събудим.

От мрака ме нападна дълъг слизест език, съпровождан от мощна струя лош дъх, който можеше да има един-единствен произход.

— Глийп!

Автоматично понечих да ударя юмрук на дракона, за да го разкарам, но изведнъж промених чувствата си.

— Здрасти, приятел — усмихнах се аз и го почесах зад ухото. — Самотен ли си?

В отговор моят зелен любимец се шльопна настрани с такова избумтяване, че земята се разтресе. Змийската му шия бе достатъчно дълга, тъй че се изхитри да изпълни тази маневра, без да отмести главата си от моите ръце.

Верноподаническата му привързаност предизвика на лицето ми усмивка — за пръв път, откакто бях поел самотното си бдение. Тя бе добре дошла противоотрова за нервното ми безсъние.

Бях се облегнал на едно дърво и наблюдавах точиците светлина, които отбелязваха къде е лагерът на неприятеля. Макар да бях изтощен от събитията през деня, установих, че не мога да заспя, тъй като умът ми е обливан от страхове и предчувствия за утрешния сблъсък. Понеже не желаех да привличам внимание към собственото си безпокойство, бях пропълзял дотук, за да остана насаме.

Колкото и крадешком да се бях опитал да го сторя обаче, звярът явно бе забелязал моето придвижване и беше пристигнал да ми предложи компанията си.

— О, Глийп — прошепнах, — какво ще правим?

Отговорът му бе да се притисне по-плътно към мен и да положи глава в скута ми за допълнително погалване. Той комай хранеше безпрекословна вяра в моята способност да се справям с всяка криза, щом само тя възникне. От все сърце ми се искаше и аз да споделях неговата увереност.

— Скийв? — долетя мек зов нейде отдясно.

Извих врат и открих, че Тананда е застанала наблизо. Обезпокояващото в това да имаш приятел убиец е, че те се движат тъй тихо.

— Може ли да поговоря малко с теб?

— Разбира се, Танда — рекох и потупах с ръка земята до мен. — Разполагай се.

Вместо да седне на посоченото място, тя се отпусна там, където стоеше, и подви крака под себе си.

— Става дума за Аякс — подхвана колебливо. — Страшно ми е неприятно да те безпокоя, обаче се тревожа за него.

— Какво не е наред?

— Ами отборът го тормози, загдето днес е заспал точно когато се предполагаше, че ви прикрива — обясни девойката. — Той го приема твърде тежко.

— Ех, и аз не бях в особен възторг — заявих горчиво. — Щом разбрах, че всъщност сме били сами там, изпитах много гадно усещане. Ако нещо беше тръгнало на зле, щяха да ни накълцат на мръвки, докато ние спокойно очакваме нашия експерт стрелец да се намеси!