Робърт Асприн - Митични представи

Сега я оцапах. И хабер си нямах колко обикновено се полага на наемниците.

— Ние… ъ-ъ… не сме в състояние да ти дадем повече от една жълтица за целия труд.

— Става! — обяви Брокхърст. — При настоящото ниво на моите финанси не мога да откажа подобно предложение независимо от характера на работата. Ако ще да е…

Хрумна ми, че някой ден трябва да поискам от Аахз да ми изнесе кратка лекция за обменните курсове.

— Ъ-ъ-ъ… възниква и още един проблем — промърморих умислен.

— Какъв?

— Ами ти, партньоре, спомняш ли си демона Аахз?

Импът кимна.

— Е, той тръгна да наема войска и прибра парите — продължих. — Има голям шанс, ако успее (а первектът обикновено успява!), да не останат достатъчно средства, за да ангажираме теб.

Мъжът сви за миг устни, после повдигна рамене.

— Добре де — рече, — ще поема риска. И бездруго никъде не отивам, пък и както ти казах, не ми тропат непрекъснато по вратата с предложения за работа.

Извиненията ми се бяха изчерпали.

— Тогава — усмихнах се с половин уста, — щом разбираш, че…

— Горе главата, шефе — прекъсна ме шепотът на Брокхърст. — Имаме си компания.

Не съм сигурен кое ме обезпокои повече: дали че импът ме нарече „шеф“, или подобният на призрак тип, който тъкмо заставаше до нашата маса.

За миг си помислих, че сме застанали лице в лице срещу някой скелет. Сетне се взрях по-внимателно и видях, че всъщност връз костите му има кожа, макар прашнобелезникавият й цвят да я правеше да изглежда действително съвсем мъртва.

Бледността на фигурата се открояваше още по-трупоподобна заради синьо-черната закачулена роба, дето я обгръщаше. Едва след като забелязах набраздената физиономия с къса остра бяла брада, осъзнах, че нашият гост де факто е много стар човек… ама много стар. Изглеждаше толкова слаб, сякаш всеки миг ще рухне, и отчаяно се бе вкопчил в усукана черна тояга, която като че ли бе единственото нещо, държащо го изправен. И все пак очите му бяха ясни; той уверено се усмихваше, докато стоеше и ни оглеждаше.

— Момчета, добре ли ви чух? — запита с пращящ глас посетителят.

— Моля? — намръщи се насреща му Брокхърст.

Древната фигура му се озъби и повиши тон.

— Рекох: „Момчета, добре ли ви чух?“ — лавна. — К’во става, бе? Да не сте глухи?

— М-м-м… извинявай — реагирах набързо аз. — Преди да можем да ти отговорим, трябва да разберем какво мислиш, че сме казали.

Старецът поразсъждава минута, после сведе глава във внезапно кимване. Качулката му се разтвори още малко.

— Знайш, че си прав! — изхихика той. — Бая си умен, млади приятелю.

И започна да се накланя, но се оборави, преди да е паднал.

— Мисля, че те чух да говориш на тоя Пинко, че набирате отряд, за да се изпречите на една армия — обяви дядото, като мушна с палец встрани.

Тук импът изръмжа:

— Името ми е Брокхърст, а не Пинко!

— Спокойно, Братвурст 12 12 И двете имена, с които новодошлият кръщава Брокхърст, намекват за тена на либето му: Пинко може да се преведе като Розовия, а братвурстът е колбас със същия цвят. — Б.пр. — кимна старецът. — Няма нужда да ти кипва келът.

— Казах Брокхърст!

— Добре си ни чул — прекъснах ги аз с надеждата, че нашият гост ще се разкара веднага щом любопитството му бъде задоволено.

— Хубаво! — заяви човекът. — Пишете ме и мен! Двамата с Черньо не сме участвали в добра битка от дълго време.

— Колко дълго, ако го броиш във векове? — ехидно подметна Брокхърст.

— Внимавай какво плямпаш, Братвурст! — предупреди го дядото. — Може и да сме стари, но все още бихме могли да те научим туй-онуй как се печелят войни.

— Кой е Черньо? — попитах аз, като отрязах репликата на импа.

В отговор онзи се изправи… е, почти се изправи и потупа тоягата, на която се подпираше.

— Ей това е Черньо! — гордо обяви той. — Най-финият лък, излязъл някога от Стреландия, а тук се включват много прекрасни оръжия.

С изненада осъзнах, че тоягата му всъщност е лък — необтегнат и с навита около него тетива. Не приличаше на никой подобен уред, дето бях виждал. Беше неравен и сякаш на бучки, ала бе полиран до блясък, който сякаш блестеше със собствен живот.

— Чакай малко! — внезапно се заинтересува Брокхърст. — Не каза ли, че идваш от Стреландия?

— Казах — ухили се гостът. — Всички ме Аякс зоват, боят ми е занаят. Още не знам война, която да събори стария Аякс, а пък съм им се нагледал до насита.