Робърт Асприн - Митични представи

И тя посочи някакво необичайно на външен вид каменно здание с олющен надпис отпред.

— Какво е това? — аз се взрях подозрително в него.

— Гостилница „Златният полумесец“ — бе отговорът. — Прилича на ресторант. Влезни да хапнеш. Храната не е вкусна, но донякъде е смилаема.

Няколко секунди оглеждах сградата.

— Всъщност — реших се най-накрая — струва ми се, че бих предпочел…

И тук нейде открих, че приказвам на себе си. Танда беше изчезнала без следа.

За втори път в живота си бях останал сам на Пазара на Дева.

Колкото и завладяваща гледка да е Пазарът, да го съзерцаваш сам си е доста страшничко. Тъй като бях особено податлив на шубето, реших да последвам съвета на Танда и влязох в гостилницата.

Първо обаче предприех някои предпазни мерки: привързах Глийп към коневръза отпред и разопаковах меча. Всъщност двамата с первекта имахме един приличен меч. За зла участ в момента го носеше Аахз. Следователно за мен оставаше старата калъчка на Гаркин — хладно оръжие, вземано на подбив както от демони, така и от ловци на демони. Все пак усещането на тежестта му върху моя хълбок ми действаше успокояващо, макар вероятно да би било още по-успокояващо, ако знаех поне мъничко как да си служа с него. Ама че късмет — уроците ми с Аахз до ден днешен не включваха владеенето на боя с разни остриета. Можех само да се надявам, че за случайния наблюдател няма да е съвсем очевидно, дето за сефте нося меч.

Поспрях на прага и огледах вътрешността на заведението. Колкото и да не бях привикнал към разкошна обстановка, мигом осъзнах: тая тук не е такава. Бас държа, че не грешах.

Един от малкото съвети, дадени от баща ми, преди да избягам от къщи, бе да не се доверявам на никоя закусвалня или ресторант, които изглеждат прекалено опрятни. Той твърдеше, че колкото е по-чисто дадено място, толкова по-съмнителни ще са качеството и произходът на храната. Ако бе прав дори отчасти, тази гостилница трябваше да бъде долнопробна донемайкъде. Тя не бе просто чиста, тя блестеше.

Нямам предвид преносния смисъл. Ярки, провесени от тавана лампи осветяваха случайно разхвърляни миниатюрни масички и неудобни на вид столове от лъскав метал и непозната за мен твърда бяла материя. В далечния край забелязах тезгях, зад който стоеше едър гаргойл 10 10 На английски gargoyle е водоливник във формата на някаква фантастична фигура — най-често по готически катедрали, стари замъци и пр. Тъй като ние нямаме подобен термин, нека читателят приеме, че гаргойлът от настоящия роман е голямо каменно чудовище. — Б.пр. — единствената декорация в помещението. Зад гаргойла синееше врата, навярно водеща към кухнята. Във вратата пък имаше малко прозорче, през което от време на време зървах по нещо от кулинарния процес. Готвенето се свеждаше до това да се прехвърлят пирожки с месо над димяща печка, да се струпат на камара, да се лиснат върху тая камара най-различни цветни пасти и най-сетне целокупният буламач да бъде увит в парче хартия.

Наблюдаването на този процес подкрепи по-раншните ми опасения. Аз поемах цялата кухненска работа за Аахз и мен — също както по-преди правех за Гаркин и мен, а още по-преди — само за себе си. Макар да не хранех никакви илюзии за високото качество на моите манджи, все пак ми бе ясно, че това, което тук вършат с пирожките, може единствено да придаде на ястието гъстотата и вкуса на прегоряла кожа за ръкавици.

Въпреки явно ниското си ниво гостилницата изглеждаше почти пълна с посетители. Туй го забелязах с крайчеца на окото. Допълнително забелязах и че голям процент от тях се бяха вторачили в новодошлия. Хрумна ми, че причината вероятно е, дето от някое време бях застанал на прага и не влизах, понеже трябваше да набера кураж да го сторя.

С лек смут в душата пристъпих вътре и пуснах вратата да се затвори зад гърба ми. Със сатанинска злоба тя щракна върху меча ми, моментално го защипа и ме принуди тромаво да наруша хода си, когато се дръпнах напред. Дотук с моя образ на опитен дуелджия.

Унизен и избягвайки да поглеждам към останалите посетители, аз се насочих бързо към тезгяха на заведението. Тъй като не се доверявах на храната, не бях наясно какво ще правя, щом се добера дотам, но се надявах, че хората ще престанат да ме зяпат, взема ли да си поръчвам.

Все още отбягвайки да срещам чийто и да било взор, демонстративно се заех да разглеждам гаргойла. Чу се стържещ шум и статуята извърна глава, за да реагира на вниманието ми. Това не беше статуя! Тия в „Златният полумесец“ наистина бяха наели гаргойл да им обслужва щанда!