Робърт Асприн - Митични представи

Той ми се стори направен от груб сив камък и когато разпери крилете си, върху пода се посипаха късчета трошляк и прах. На ръцете му имаше дълги животински нокти, а пък от лактите му стърчаха извити шипове. Доколкото можех да съдя, единственото, което донейде уравновесяваше общото впечатление, бе неговата усмивка, но и тя сама за себе си бе малко изнервяща. Една гримаса, която се набиваше насред набръчканото му лице и сякаш бе завинаги изрязана на мястото си; гримаса, която се разтягаше далеч зад ушите му и оголваше набор островърхи зъби, по-големи дори от Аахзовите.

— Твоята поръчка, господине? — учтиво запита гаргойлът, без въпросната усмивка да се изкриви и на йота.

— Ъ-ъ-ъ… — отстъпих аз крачка назад. — Ще трябва да си помисля. Има такъв богат избор.

Всъщност не бях в състояние да прочета менюто… ако това там действително беше меню. На стената зад чудовището бе обозначено нещо на език, дето не можех да разгадая. Предположих, че е списък на ястията, тъй като цените не бяха гравирани в зида, а изписани с тебешир явно след многократно изтриване.

Гаргойлът сви плещи.

— Както желаеш — отрони безразлично. — Щом решиш, просто викни. Казвам се Гюс.

— Така и ще сторя… Гюс — усмихнах се на свой ред, докато бавно заотстъпвах към вратата.

Макар намерението ми да беше да се измъкна тихичко и да изчакам отвън с Глийп, нещата не се развиха по този начин. Преди да бях направил и четири крачки, една ръка се стовари връз рамото ми.

— Скийв, нали не греша? — оповести нечий глас.

Обърнах се или барем понечих. Застинах на място, тъй като мечът ми издрънча в крака на близката маса. Главата ми обаче продължи движението си и аз се озовах очи в очи с един имп.

— Брокхърст! — възкликнах, защото незабавно се досетих кой е той.

— Помислих си, че съм те разпознал, когато ти… хей! — мъжът отстъпи малко назад и вдигна ръце в защитен жест. — Не се нервирай! Не търся никакви разправии.

Полагайки неволно усилие да освободи меча от крака на масата, дланта ми се беше плъзнала към ръкохватката. Очевидно Брокхърст бе изтълкувал жеста като стремеж да извадя оръжието си.

Това напълно ме устройваше. Този имп бе един от помощниците на Исстван и раздялата ни не беше минала по мед и масло. Сигурно щеше да е изгодно той да се понабоява от моя „бърз меч“.

— Въобще не ти гоня карез — продължи настоятелно Брокхърст. — Онова си беше просто работа! Точно сега пък съм между две работи… за постоянно!

Мъжът добави последните думи с някаква горчива нотка, която възбуди любопитството ми.

— Нещата не се ли наредиха добре? — попитах внимателно.

Лицето на импа се сгърчи в гримаса.

— Това е само меко казано. Ела, дай да седнем. Ще ти купя млечен шейк и ще ти разправя всичко.

Не бях много наясно какво представлява подобен шейк, ала бях сигурен, че ако го продават тук, не го ща.

— Ммм… благодаря все пак, Брокхърст — рекох, като се насилих да пусна топла усмивка, — но мисля, че ще откажа.

Той повдигна вежда.

— Май продължаваш да си мъничко подозрителен, а? Хубаво де, не мога да те упреквам. Виж какво ще направим.

И преди да го спра, закрачи към тезгяха.

— Хей, Гюс! — подвикна. — Имаш ли нещо против да ми дадеш още една чаша?

— Ами… — начена гаргойлът.

— Хайде мерси!

Брокхърст вече се връщаше, понесъл плячката си — тънкостенна крехка метална кутия. Шльопна я върху близката маса и с махване на ръката ме подкани да седна на стола срещу него.

Ако исках да се покажа благосклонен, нямаше какво друго да сторя, освен да се присъединя, макар по-късно да ми хрумна, че всъщност нищо на практика не ме задължава да бъда чак толкова любезен. Като се движех много осторожно, за да не прекатуря нещо с меча си, аз се промъкнах до посочения ми стол.

Очевидно мъжът бе седял тук преди това, защото отгоре лъщеше тенекиена кутия — същата като онази, която измъкна иззад тезгяха. Единствената разлика бе, че съдинката върху масата беше три четвърти пълна с някаква странна розова течност.

Твърде церемонно импът взе първата кутия и изля половината й съдържание в току-що донесената. Потече струя с гъстотата на блатна тиня.

— Заповядай! — той я побутна към мен. — Сега няма защо да се безпокоиш за разни там номера с питиетата. И двамата сме на едно и също.

С тези думи надигна своята чаша в престорен тост и здравата сръбна от нея. Явно очакваше да последвам примера му. Аз обаче по-скоро бих смукал кръв.

— Ммм… направо ми е трудно да повярвам, че не ти върви — заувъртах го. — Изглеждаш съвсем добре.