Робърт Асприн - Митични представи

Постарах се да отвърна сдържано:

— Аз съм от Буна.

— Добре де, ако не ме лъже паметта, оръжията в това измерение не са особено напреднали в технологично отношение.

— Имаме арбалети и катапулти — информирах го с половин уста. — Или поне противникът разполага с такива.

— Точно същото казвам и аз — съгласи се Гюс. — Примитивно. Всичко, което е нужно, за да спреш тая войска, е въздушна поддръжка плюс малко огнева мощ. Ние можем да ти ги доставим, пък и ще работим евтино — двамата за една жълтица. Как ти звучи?

Сега вече бях сигурен, че съм неглижирал пазарната цена на жълтиците. И все пак подобна цена беше изкушаваща.

— Не знам, Гюс — рекох уклончиво. — Смята се, че Аякс е твърде добър стрелец…

— Стреландци! — изсумтя гаргойлът. — Аз ти говоря за истинска огнева мощ. От този вид, дето може да ти осигури моят партньор.

— А кой е твоят партньор? Да не би случайно да е нисичък и син?

— Тц — Гюс посочи далечния ъгъл. — Това е гремлинът. Той пристигна заедно с дядото.

— Гремлин ли? — попитах аз и проследих накъде сочеше пръстът му.

И наистина на стол в ъгъла балансираше дребно, прилично на елф създание. Върху нежното му синьо лице играеха пакостливи очички, той ми кимна в мълчалив поздрав. Рефлекторно се усмихнах и му кимнах в отговор. Явно дължах едно извинение на стария Аякс.

— Мислех си, че гремлините не съществуват — подхвърлих небрежно към Гюс.

— Много народ смята така. Обаче сам виждаш, че действително ги има.

Не бях сигурен. За тази частица от секундата, когато отклоних поглед от странното същество, за да отвърна на гаргойла, то бе изчезнало безследно. Идеше ми да взема да се озъртам за него, ала Гюс пак се разприказва:

— Само минутка и ще те представя на моя партньор. Той е тук някъде…

И както говореше, статуята започна да бърника по тялото си, да се пипа под мишниците и да наднича в бръчките по кожата си.

Наблюдавах сцената с любопитство, докато вниманието ми не бе приковано от един малък гущер, който изпълзя от гънките на крилете на гаргойла и сега ме гледаше втренчено от дясното рамо на Гюс. Беше едва три пръста дълъг, но излъчваше яркооранжево сияние. По хълбоците на животното пълзяха сякаш по своя воля петнисти червени мотиви. Цялостното впечатление бе за нещо поразително красиво.

— Това твоят гущер ли е? — запитах.

— Ето го! — изграчи триумфално Гюс, после сграбчи влечугото от рамото си и го улови грижовно в шепи. — Запознай се с Бърфърт, партньора, за когото ти разправях.

— Здравей, Бърфърт — усмихнах се аз и протегнах ръка да го погаля.

Гаргойлът реагира трескаво, като рязко дръпна гущера да не го допра.

— Ей, внимавай! Това е добър начин да останеш без някой пръст.

— Не съм искал да го нараня — обясних.

— Не, той бездруго щеше да нарани теб, човече! — възрази Гюс. — Бърфърт е саламандър, ходеща запалителна бомба. Движим се заедно, понеже аз съм един от малцината, дето няма да изгорят като шушка, щом го докоснат.

Изведнъж проумях всичко.

— Аха — примигах. — Значи когато рече „огнева мощ“…

— Имах предвид огнева мощ — довърши гаргойлът компетентно. — Гущерът ги прочиства на земята, а аз ги работя от въздуха. Е, какво ще кажеш? Спогодихме ли се?

— Ами ще трябва… ъ-ъ-ъ… да поговоря със своя партньор.

— Чудесно — просия Гюс. — Ще започна да си опаковам багажа.

И се скри, преди да успея да го спра.

Отпуснах се като дроб върху тезгяха, обзет от пламенното желание Аахз да се върне час по-скоро. Сякаш в отговор на копнежа ми менторът се втурна през вратата, следван по петите от Танда.

Моят поздрав заседна в гърлото, когато видях колко е начумерен. Явно не беше в добро настроение.

— Мисля, че ти казах да чакаш отвън — изрева той насреща ми.

— По-кротко, Аахз — захвана се да го увещава девойката. — Рекох си, че ще му е по-удобно да поседи в гостилницата. Освен това няма причини да се разстройваш. Ние сме тук и той е тук. Нищо лошо не е станало.

— Не си ли се пазарил с разни деволи? — в гласа му трептеше подозрение.

— Дори не съм и разговарял — запротестирах аз.

— Хубаво — сопна ми се той, леко умилостивен. — Все още има някаква надежда за теб, момче.

— Казах ти, че Скийв би могъл да не се забърква в нови каши — усмихна се тържествуващо Танда. — Нали така, хубавецо?

Колкото и да се стараех, все не можех да се насиля да й отвърна.

— Ъ-ъ… наемниците отвън ли чакат? — запитах най-накрая.