Маргарит Абаджиев - Гости

Той се втурна и заблъска множеството, което слисано отстъпи към коридора. Виковете му кънтяха навред из апартамента. Гостите панически се измъкваха.

— Идете да се накиснете пак в тинята, във великата родна смрадлива тиня! Спасявайте се цивилизовано, първо жените и децата! Овъргаляйте се и потъркайте четина в дъските на кочината! Извисеност ли? Романтиката сега е в пеещите презервативи!

Симеон затисна вратата зад гърба на последния и се подпря на ламперията. Почти не дишаше, пощурялото му сърце думкаше в ребрата. Главата щеше да се пръсне.

Едва се дотътри до дивана и легна, чувстваше се разнищен. Слабо поскърцване издаде, че в стаята има някой.

— Пръждосай се! — изстена писателят.

— Не може ли да остана? Само аз съм…

Детското гласче го озадачи и той отвори очи. Момченцето беше десетина годишно и боязливо стоеше до бюфета. Беше мръсно, целите му дрехи бяха опръскани с кръв и кал.

— Измий се, виж какъв си — с мъка отрони Симеон.

— Но аз така загинах, забрави ли? При катастрофата във „Фениксът“.

— Това вече няма значение… Само стой мирен…

Някой прониза гърдите на стареца с безброй остриета, дъхът му насила открехна восъчните устни. Той се отпусна и притихна.

Наоколо беше разтурено, отпадъците от гостите личаха навсякъде. Хлапето се почуди какво да прави, взе кутия шоколадови бонбони и седна зад писалището. Лапна два бонбона, направи станиолчетата на топче и внимателно включи транзистора. Приглушеният глас обяви, че неидентифицираният летящ обект отново се е появил над града, отдалечавайки се в южна посока. Военните засекли местонахождението и контролирали пребиваването му над територията на страната. Той съвсем скоро щял да напусне родните предели…

Симеон се разбуди от ново позвъняване. Надигна се и се огледа в блажено неведение. Тялото му беше вдървено от неудобния диван, ала бодежите в гърдите бяха изчезнали. Гъгнещият сигнал начесто пробиваше черепа му.

— Още ли не си готов, старче? Обличай се, закъсняваме за посещението!

Митко Найденов, негов събрат по перо, най-добър приятел от памтивека и секретар на разменни начала. Изглеждаше подмладен, тъмносиният костюм му придаваше строгост и респект, в разрез с подвижните очички на невестулка. Вратовръзката беше копринена, а обувките му лъщяха като темето на старши научен сътрудник.

— Закъде си се наконтил така? — Симеон го въведе и тромаво разкърши тялото си. — Не помня да сме се уговаряли.

— Не сме се уговаряли, спешно е. До два часа трябва да сме в дома на Тъмнокожев.

— Кой Тъмнокожев? Критикът ли?

— Критикът.

— Че аз не говоря с това мекере! Нали ти ми държеше шлифера, когато му зашлевих шамарите в Народния театър?! Където го срещна ще му удрям профилактично по още някоя плесница. Винаги има защо — Симеон се прозя като достолепен пенсиониран лъв. — Да направя ли чай? Всъщност колко е часът?

— Два и четвърт. Най-късно в четири и половина трябва да сме у тях. Той е на смъртен одър и там се събират героите му.

— Че какво общо имаме ние с тоя галфон?

— Той написа биографиите ни.

— Какво е… — в изненадата си Симеон изпусна пакетчето чай — написал биографията ми ли? Е този път ще го пребия! Нищо, че е на седемдесет и три. Ще му извия врата!

— Чакай, чакай! Нали знаеш: „Когато бъдещето е зад гърба ти, а в далечината долавяш само силуета на една жестока жена, значи в суматохата на живота неусетно си намерил покой, а това отпред е тя — смъртта…“

— Има стил. Твое ли е?

— Твое е, чапкънино. И не се преструвай на разядосан, ти никога не си възнамерявал да пишеш автобиография. Жестоката жена те изпревари. Както и мен, впрочем…

Симеон го изгледа и побърза към огледалото. Искрящият стъклен измамник щеше да му покаже истината.

Нямаше го в кристалната пустиня. Раздвижи ръцете си и изкриви лице в отчаяна гримаса, отсреща се отразяваха само лавиците и част от прозореца. Писателят се обърна. Всичко беше идеално почистено, по лакираната повърхност на бюрото бяха подредени пишещата машина, настолната лампа, двете холандски лули и други дреболии. По вратите имаше опънати въженца.

— Но това е музей! — смая се той. — Аз живея в собствения си музей!

— Ти отдавна не живееш тук. Мъртъв си от шест години.

— Тъй ли? Не съм забелязал. А ти?

— Аз гушнах босилека две години след теб. Беше отвратителна сутрин и ми досаждаха всичките ми герои.

— Но това — Симеон приближи — това не е моята пишеща машина. Сменили са я.