Маргарит Абаджиев - Гости

— Не ме занасяй, старче, иронията ти е неуместна. Ще ми платиш за всичките си скалъпени истории! Животът ти ще стане ад!

— Животът ми винаги е бил ад. И не ти ще го влошиш! — извика Симеон. — Не желаеш ли да те изобразя като Клеопатра? Или, може би, Мерилин Монро? Не познавам жена, която да не бълнува да бъде Мерилин, макар че не се сещам за по-стандартна и прозаична физиономия от нейната. Давай, днес съм вълшебната ти кръстница! Подхвърли една тиква да я превърна в мерцедес!

В утихналото множество се разнесе глух ропот, избухнал на часа в истерична врява. Всички се караха и надвикваха, някои се мъчеха да докопат стареца или поне да го ударят. Марина много трудно въдвори някакъв ред.

— Отказваш ли да промениш нещо?

— Категорично! — Симеон пое чашата от ръката на един мъж и отпи. — Ммм, коняк, винаги съм го обожавал. Мерси, друже! — Мъжът се свъси. — Ще се напия с коняк, пък каквото ще да става!

Марина зададе въпроса още веднъж:

— Отказваш ли?

— Млада си, за да недочуваш. Отказвам.

— Тогава — тя огледа останалите — ние ще свършим с тебе…

Фразата рикушира в стените, укротявайки значението си ведно с ехото от думите. Тя не остави и капка съмнение относно арогантната намеса на събитието.

Бистрият му взор полека обходи снагата й и се спря на лицето. Не можеше да не се полюбува на гнева и готовността й за реванш. Яростта на жената наново го отпрати назад.

— Знаеш ли, че в момента се държиш като прототипа си? Просто сте си одрали кожите, не коментирам коя е била първа. Тя беше същата — пряма, чувствена и посредствена. Харесваше баналното, лиричността й не надвишаваше общоприетата. Считаше, че заслужава нещо много специално. Естествено, нищо такова не заслужаваше. Тя беше и си остана едно средно и инертно същество. И — той пак запуши, сочейки я с пръст — това не ми вършеше работа. Аз те промених до неузнаваемост. Дадох ти друго име, пуснах те във вихъра на танца, вместо да слагаш подлоги и да водиш полутрупове по коридорите, излях върху ти френски парфюми и те обвих в луксозни тъкани…

— Слушай…

— Не, ти слушай! Сега говоря аз! Запознавах те с изискани и властни мъже, разсъбличах те в леглата им и се любех с тях заедно с теб. Аз ти отнех всичко и ти дарих всичко! За теб съм Пигмалион, малка Галатея Провинциалис! За всички ви съм Пигмалион, ясно ли е?! И ще правя с вас каквото си ща! Кой друг, ако не аз, разшири кръгозора и обогати речника ти? Кой ти показа света? А? Искаш да се върнеш в болницата и да развиеш кариерата на докторска курва? Дадено, още утре ще публикувам опровержение, да речем: „Моля читателите да простят вироглавството на героинята от най-сполучливия ми роман «Балерината», защото българската кръв в нея се обади. Можете да я забележите състрадателно да дупчи със спринцовка болни задници, или да мери кръвното на миришещи на леш кикимори. Не я отвличайте, тя обмисля колорита на поредния си акварел, който ще бъде продаден на търг и сумата преведена във Фонда за опазване на българските деца от милите родни традиции“. Как ти се струва? Не бъди смешна, момиче, за да не бъдеш жалка! Зная, ако започнеш отначало, ти ще се влюбиш в… — Симеон се изправи и се огледа — да, в него!

Марина проследи посоката на ръката му и страните й порозовяха. С мъжа размениха бързи погледи. Останалите гости слушаха някак сковано.

— Познах, нали? За всеки от вас знам какво се мъти в мърлявата му душичка. Такива сте безвредни и скучни, читателите ще разпознаят във вас себе си и няма да се харесват. Веднага мога да кажа кой кому се нрави или кой кого отдавна си мечтае да чука. Благоволявате ли? Готово! — Писателят начена разпределението. — Ти я искаше, нали? — Набелязаният мъж кимна и се приближи до определената жена, която сподели целувката му. — Така, тук отгатнах. Ти иди при него! — Следващото момиче прегърна един мъж с невзрачна външност. — И тук уцелих. Ти си с нея. Ти харесваш бедрата и шията му. Ти беше по брюнетките. Ти сънуваше любовници с широки плещи. Да продължавам ли, или сами ще се разместите?

Множеството закипя. Хората се разбъркаха и бързо се прегрупираха. Отвсякъде го фиксираха нови двойки, а около Феникса се завъртяха три-четири жени, които той отзивчиво прибра под крилото си.

— И сега остава да намерите някое кътче, където храбро и дръзновено да се начукате. Ще ви дойде ли нещо друго наум, освен да хързулкате в несвяст потните си епидермиси?! Вълнува ли ви изобщо нещо различно от животинското чифтосване? После дори няма да си давате труда да гугукате, че е било невероятно или супер, не. Романтичността е излишна, има само: „Ръгай, Станчо, нещастна съм!“ И Станчо ръга като коч! А сетне — ах, колко разбити сърца! Такива, каквито сте, не оправдавате даже кислорода, който хабите с дишането си. Въобще не се различавате от простолюдието там, отвън, а и сте взети измежду тях. Да, уважаеми, и казанлъшкият селянин, и канзаският селянин под „щастие“ разбира сит и охолен живот. Той не се нуждае от нищо повече, освен бира, пържола и „Далас“. Според него всичките тия охтичави поети, джафкащи срещу луната, всички полувкретенени художници, повехнали жилести балерини, освирепели скулптори, изнасилващи материята в апокалиптичните си терзания, всичките архитекти с масивните им бетонни бункери, вманиачени актьори и завеяните музиканти трябва да бъдат изтребени до крак. Да бъдат изтрити от лицето на земята, генетически да се осуети тяхната репродуктивност и да се възцари той — Хомо фагикус, Дъвчещият човек. Звярът със стоманени челюсти, Всъдеядът, Свръхстомашният човек, заслушан в своите чревни симфонии, в мелодичните изригвания на перисталтиката, просълзен от архитектониката и аромата на анусните си излияния, вдаден в размишления върху философското основание на бифтеците и телешките кренвирши. Той опознава, дъвчейки и смилайки, подлага битието на дисекция през призмата на своите желирани теореми. Той ще напише „Критика на чистия залък“ и „Критика на способността за изпражнение“, неговата гениална умопомраченост ще роди „Тъй рече Скаратустра“, музикалните му потреби ще композират „Четирите годишни блюда“ и „Малка сосна музика“, той ще мучи в пиянски захлас: „Река Марица ракия да стане, а пък тревата — шопска салата!“ и „В село Бреница вино кара воденица“. Той ще назначи Шекспир за оберкелнер с меню и ордьоври „Хенри Пети“, „Ричард Трети“ и „Хамлет“, коктейл за свекърви „Лейди Макбет“ и „Отело“ за ревнивците. Той ще консумира платната на Ван Гог и Моне с майонеза, ще отпечати „Закуска на тревата“ на валутата и ще я извезва на знамето си като ковьорче. Той ще смъкне Исус от разпятията и ще въздигне там нея — Нейно величество козята пастърма, същинската обветрена мръвка! Той ще изнамери хранително-вкусовата икебана, в орнаментиката му ще изобилстват гирлянди от наденички, букети праз и марули, паркет-баклава и фонтани от боза, или… как е… бозоскоци! Неговият Орфей ще свири на лира със струни от спагети. Неговият Микеланджело ще вае Давид със скрит зад гърба овнешки бут, с който да халоса Голиат по дебелата чутура. Неговият Одисей ще странства в морета от бульон и сухи супи пилешки, а Дон Кихот ла Манджа ще препуска срещу захарни мелници. Неговият… Господи, колко е низко и мизерно това!