Маргарит Абаджиев - Гости

Тя скочи и изтича при писателя. Бръкна в десния джоб на жилетката му, в ръката й проблясна флакон с таблетки. Бързо постави една от тях в устата на стареца, който й благодари само с очи и пак отправи погледа си към новия гост.

От първата им среща бяха изминали над тридесет години. Взря се в огромните крила, в тях продължаваха ръцете на младежа и сега той се опитваше някак да ги поприбере, без да закачи полилея или строши някоя ваза. Мускулестото тяло тържествуваше в съвършената си хармония и завършеност, а дългите му къдрави коси се диплеха на букли по раменете. Симеон съвсем тихо промълви:

— Фениксът…

— Аз съм, старче. Помни ме, видя ли? — обърна се към Марина. — Дай някой парцал да се наметна, умрях от студ по пътя! Пък и не държа да те изкушавам с размера на специалните си атрибути.

Момичето го изгледа пренебрежително и почука челото си с пръст. После съобрази, че той действително бе чисто гол. Отиде в съседната стая, а мъжете останаха сами.

Писателят наблюдаваше новодошлия с искрено удивление, не можеше да възприеме спиралата на времето, в която бяха попаднали. Автор и герой внезапно се сблъскаха лице в лице, преценявайки взаимното си влияние.

Беше преди повече от тридесет години. Тогава Симеон Лазаров бе млад и сърдит, не, той наричаше себе си „бесен“. Прописа някак внезапно, дните бяха черни и гладни, неверието тровеше бъдещето, на усърдието и гордостта се залагаше всуе. Чак когато завърши първия роман, той си даде сметка, че тъкмо в проклетото писателско поприще беше запокитена и неговата орис. „Фениксът“ излезе трудно и нямаше никакъв успех, тогава нищо свястно нямаше успех. Книгата бе изцяло автобиографична, с безпощаден и понякога зъл циничен тон тя разкъртваше грозния саркофаг на самотата и кирпичения пиедестал на политическите утопии. Симеон беше открил огън по всичко с мастило, защото не се знаеше какво ще се случи, ако се бе добрал до истински куршуми. Не пожали нищо, освен влечението си към античната красота, чиято сияйна и странно призрачна проекция символизираше Фениксът. По-късно създаде галерия от типажи и метафорични ескизи, но като че ли до никой не успя да достигне така плътно, както до него. Самият роман заемаше по-особено място в душата му и може би представляваше дневник на нейното възмъжаване.

Младежът изучаваше кабинета и лавиците с книги. Помъчи се да седне, ала крилата му пречеха.

— Нямаш ли някой по-висок стол, старче? — оплака се той.

— Има в кухнята — отвърна писателят. — И не ми викай „старче“!

— Добре… ъ… старейшина!

Марина беше изровила пъстра дебела покривка, омота я около тялото на младежа и я закрепи с безопасни игли. Получи се импровизирана тога с пасторални сцени, гори и ридаещи нимфи над планински вирчета.

— А така! Сега съм като орел по халат.

— Не ми отговори защо нахлу оттук? — тя затвори прозореца и пооправи завесите, но те пак виновно виснаха.

— А сигурно трябваше да дойда през вратата и клюкарките да шушукат — Фениксът плавно посочи с крило домакина, — че гуляе с балета от кабарето?! Как си ме представяш в танца на малките лебеди по стълбището, а? Освен това, още от Гърция ме погнаха два прихващача. Единият свърши горивото, вторият го финтирах чак след Рила. Налагаше се веднага да се скрия. Включи транзистора и ще разбереш, че хиляди инфантили са видели марсианци!

Марина го гледаше изпод вежди, неохотно стана и завъртя копчето на радиоапарата. Музикалният прилив бе прекъснат. Водещият обяви, че над някои столични квартали е забелязан куриозен летящ обект. Последва изреждане на районите и сведения от очевидци.

— Ей, пусти българи, така убедително лъжат, че ми иде да им повярвам! — Фениксът се хилеше като даскалица на лунапарк. — Да ви приличам на хвърчаща чиния или светещо кълбо? Тоя пък го гонят зелени човечета! Лъжа, лъжа, оттам въобще не съм минавал!

— Досети ли се коя съм? — обърна се Марина към писателя. — Перушинестият палячо вероятно те е провокирал.

— Да — отговори със замрежен поглед той, — но не съм предполагал, че си тъй прекрасна! Ти винаги си била моя любимка.

— Хайде, хайде, не ме будалкай! Твой любимец беше и си остана този келеш с пубертетски хумор и жаргон на ватман. Ще му донеса едно столче, иначе цяла вечер ще ми цвили във врата.

Фениксът се заливаше от смях. За близо десетина минути неидентифицираните летящи обекти се бяха увеличили на цяла ескадрила и даже по крайбрежието се кълняха, че са ги наблюдавали. Смело можеше да се твърди — страната бе превзета от пришълците. Посрещането с хляб и сол беше въпрос на формалност…