Маргарит Абаджиев - Гости

Старецът затвори очи, мозъкът му уморено призова сенките от миналото и ги задържа наоколо. Романът „Балерината“ спечели известността, за която по принцип бе смятал, че му принадлежи. Критиката го прие без резерви, там нямаше и дума за нея. Повествованието се разгръщаше в любовта на един мъж и една жена, техните перипетии, радости и разочарования. Те се срещаха и заживяваха заедно, ала разминаването им стартираше още с първата запетая на книгата. Действителността успяваше по своя неподражаем маниер да омърси и най-интимните им съкровения, за да ги превърне в хищни гонители на фантомно щастие. Мъжът се загнездваше в политиката, школуваше се като хитър въжеиграч, интелигентността му се утаяваше в хладна безскрупулност. Обратно — Марина изцяло се отдаваше на балета, танцът възпламеняваше, темпераментът и не признаваше нито миг колебание. Тя живееше в своята жарка магия и с неистовата амбиция да бъде само тя, да бъде единствената, примата. Забъркваше се в плитки любовни драми, пак заради изкуството. Покоряваше европейските и световните подиуми, съпругът й се замесваше в големите гешефти, но това отдавна не бяха същите обичащи се млади хора. С цената на нечовешки лишения и инат Марина воюваше за своя апогей, а мъжът танцуваше с перфектна палцова техника по гребените на планетарното тщеславие, лежерна марионетка сред мастити акули. Романът се оформи в силна, честна и сериозна книга, описанията и персонажите бяха преценени и балансирани, а диалогът изчерпателен и сбит. Популярността му очерта нови хоризонти за таланта на Симеон Лазаров, ала тогава пролича и нещо друго — той започваше да се отегчава. Произведенията му ставаха все по-къси и лаконични, а понеже прийомите на литературното фабрикаджийство му бяха чужди, то истините звучаха доста грубо и директно. А кой друг, ако не читателите, се лекуват с илюзии?

— Днес домакинята съм аз — сепна го гласът на Марина. — Скоро тук ще бъде пълно с народ.

— Кой ще идва? Вие стигате, сърцето ми хлопа като клепало. Налей ми една ракия!

— Винаги съм искала да те питам — рече тя, подавайки му чашата — какво толкова хареса у него? — и кимна към младежа, който се заслуша в програмата на радиото и не участваше в разговора им.

— Трудно е да ти го обясня — отвърна старецът и запуши. — Той е вечното копие на моя дух, нещо като символ на душата ми. Много хора бяха склонни да ме заподозрат в нескромност и нарцисизъм, но какво ме интересуват техните безпочвени квалификации? Те не могат да разберат, че името на Бог също не е „Бог“, най-важно е усещането за свръхестеството, отърсено от евтин мистицизъм. Какво по-възторгващо от това един смъртен човек да сътвори собствения си дух, да възпее своя личен и уникален тотем, да слее енергията на тръпнещото тяло и живота си с могъществото на първичния космически взрив?! Мълчиш… Струва ти се абстрактно, нали? Хората се опасяваха и пазеха от „Феникса“, той ги обезоръжаваше с буйната си стремителност, не търпеше примирение или равнодушие. Съществува ли друга възможност за избавление, освен да изчезнеш сред дивните си картини и хрумвания?!

Той се закашля, оставяйки чашата на масичката. Марина посегна и загаси цигарата му в пепелницата. Симеон прочисти гърлото си, сумтейки неприязнено:

— Не се докарвай като добродетелна женичка, не ти подхожда!

Запалката щракна, в ръцете му се озова нова димяща цигара. Тя се намръщи.

— Ти никога не си знаел какво ми подхожда.

— Защо?

— Защото ние изобщо не представляваме онова, което си се опитвал да внушаваш чрез нас. Погледни само тази карикатура! Такъв ли си в душата си — един нахален, нагъл и безсрамен гамен? Това ли е прехваленият ти дух? Та той повече прилича на махленски бабаит и сваляч! Къде са възвишеността и аристократизмът?

— Кучко, знаеш ли откога съм навит на твоето мраморно дупенце? Що не идем до спалнята да ти покажа как могат да се втвърдяват нещата, а?

Марина хвърли поглед към писателя и понечи да атакува, ала на входната врата отново се звънна.

— Ще ти затъкна гадния плювалник! — изсъска тя и отиде към антрето.

— На твоите услуги! — Фениксът вулгарно се изплези. — Ще бъдеш излизана професионално.

Старецът му се скара:

— Не позволявам в дома ми да се държиш като уличник! Стегни се!

— Хич не ме плашиш, дядка. Що не си гледаш болното здраве? Ще правя каквото си искам. И без друго не ми се идваше чак дотук. Ако не бях длъжен пръста си… перцето си нямаше да мръдна за тебе. Притрябвало ми е да ходя при разни изкуфели дъртаци. Дойдох чак от майната си да ми казваш какво да върша. Я се разкарай! Скапаняк!